Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Лъжа! — изсъска Ам-гъл и в очите му трепнаха злобни пламъчета, щом чу името на Арагорн. — Той ме оклевети, да, да. Сам-самичък избягах, клетник аз. Вярно, заръчаха ми да диря Безценното и аз дирих, много дирих, естествено. Но не заради Онзи, Черния. Безценното беше наше, мое беше, казвам ви. Избягах.
Фродо изпита странна увереност, че поне по този въпрос Ам-гъл не е чак толкова далече от истината, колкото можеше да се подозира, че някак е открил изход от Мордор или най-малкото вярва, че е успял да се измъкне с хитрост. Бе забелязал, че Ам-гъл казва „аз“, а в редките случаи, когато се появяваше, тази думичка сякаш подсказваше, че за миг са изплували някакви останки от прежната честност и искреност. Но дори и да вярваше на Ам-гъл по този въпрос, Фродо не забравяше за хитрините на Врага. „Бягството“ можеше да се окаже разрешено или организирано и добре известно на Черната кула. Така или иначе, Ам-гъл явно потулваше доста подробности.
— Пак те питам — повтори той, — не се ли пази тоя таен път?
Но откакто чу името на Арагорн, Ам-гъл се цупеше. Изглеждаше оскърбен като лъжец, когото подозират тъкмо когато е казал истината или част от нея. Не отговори нищо.
— Не го ли пазят? — настоя Фродо.
— Да, да може би. Няма сигурни места в тая страна — намусено отвърна Ам-гъл. — Няма сигурни места. Но господарят трябва да опита или да си върви у дома. Няма друг път.
Повече не успяха да изкопчат. Той не искаше или не можеше да каже името на опасното място и високия проход.
То се наричаше Сирит Унгол и мълвата нашепваше за страховитата му слава. Арагорн навярно би могъл да им каже това име и какво означава то. Гандалф би ги предупредил. Но те бяха сами, Арагорн бе далече, а Гандалф стоеше сред руините на Исенгард и губеше безценно време, за да се бори с предателя Саруман. Ала дори когато изричаше последните си слова към Саруман и палантирът се сгромоляса върху стъпалата на Ортанк, мислите му летяха през дългите левги към Фродо и Самознай, диреха ги с надежда и състрадание.
Може би Фродо го усещаше, без сам да знае, както и на Амон Хен, макар да вярваше, че Гандалф е изчезнал завинаги в сенките на далечната Мория. Дълго седя на земята безмълвен, с приведена глава, мъчейки се да си припомни всичко, което му бе казвал Гандалф. Но не си спомняше съвет за подобен избор. Наистина бяха изгубили водача си Гандалф прекалено рано, още далеч от Мрачните земи. Как да влязат накрая в тях — Гандалф не бе казал. Може би не знаеше. Някога бе дръзнал да влезе в северната крепост на Врага, Дол Гулдур. Но бе ли пътувал изобщо към Мордор, към Огнената планина и Барад-дур, откакто отново се въздигна Мрачният владетел? Фродо не вярваше. И ето го тук — дребен полуръст от Графството, простичък хобит от спокоен селски край и тъкмо от него очакваха да открие път натам, където великите не можеха или не смееха да отидат. Зла участ. Но той сам я бе приел в собствения си хол през далечната пролет на отминала година, толкова далечна, че приличаше на глава от разказ за младостта на света, когато още цъфтели Сребърните и Златни дървета. Тежък избор го чакаше. Кой път да избере? И какъв смисъл да избира, ако и двата пътя водеха към ужаси и смърт?
Денят бавно се влачеше. Дълбока тишина изпълваше сивата долчинка, където лежаха тъй близо до границите на страховитите земи — сякаш можеха да докоснат тая тишина като плътен воал, който ги откъсваше от околния свят. Над тях стремителни струйки дим прорязваха бледия небесен купол, но той изглеждаше висок и далечен, като че го виждаха през огромни въздушни дълбини, натегнали от злокобна мисъл.
Дори и орел, увиснал под слънцето, не би забелязал хобитите, седнали тук под товара на съдбата, безмълвни, неподвижни, омотани в тънките сиви плащове. Сигурно би спрял за миг да огледа Ам-гъл — просната на земята дребна фигурка; може би тук се търкаляше мършавият скелет на някое човешко дете с полепнали по него парцаливи дрехи, с бели и тънки почти като кост дълги ръце и нозе, едва ли можеше да се изкълве прилична мръвка от него.
Фродо бе оборил глава на коленете си, а Сам се бе изпънал по гръб и с ръце под главата гледаше изпод качулката в пустото небе. Поне за дълго бе празно. Сетне му се стори, че вижда нещо черно, подобно на птица да кръжи из полезрението му, да се рее и отново да кръжи. Последваха го още две, сетне четири. На вид бяха дребни, ала нещо му подсказа, че са чудовищни, с грамаден размах на крилата и летят на огромна височина. Той притисна очите си с длан и се сгуши приведен напред. Обземаше го същият предупреждаващ страх, какъвто бе изпитал пред Черните конници, безпомощният ужас, който бе долетял с воя сред вятъра и със сянката над луната, макар че сега не бе тъй смазващ и неудържим — заплахата бе по-далечна. Но си оставаше заплаха. Фродо също я усети. Мислите му секнаха. Той се раздвижи, потръпна, но не погледна нагоре. Ам-гъл се сви като премазан паяк. Крилатите фигури завиха и бързо заслизаха, устремени към Мордор.