Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Сам дълбоко въздъхна.
— Конниците отново са излезли в небето — дрезгаво прошепна той. — Видях ги. Мислите ли, че могат да ни зърнат? Бяха много високо. Ако са предишните Черни конници, значи денем не виждат добре, нали?
— Не, може би не — отвърна Фродо. — Но жребците им виждаха. А тия крилати твари, които яздят, навярно виждат по-добре от всяко друго същество. Те са като грамадни лешояди. Търсят нещо — боя се, че Врагът е нащрек.
Чувството на ужас отмина, но плътната тишина се разкъса. От известно време бяха откъснати от света, като че стояха на невидимо островче, сега отново бяха разкрити, заплахата се завръщаше. Но Фродо още не се решаваше да заговори с Ам-гъл, да направи избора си. Очите му бяха затворени, сякаш сънуваше или се взираше навътре, към сърцето и паметта си. Най-сетне той се размърда, стана и като че се канеше да заговори и да реши. Но вместо това възкликна:
— Слушайте! Какво е това?
Нов страх ги обзе. Дочуха песни и дрезгави крясъци. Отначало те изглеждаха далечни, но бавно се приближиха — идваха към тях. В мислите им избухна идеята, че Черните криле са ги проследили и са пратили въоръжени войници да ги хванат — никаква бързина не изглеждаше прекомерна за тия крилати слуги на Саурон. Клекнаха и се ослушаха. Гласовете и дрънкането на оръжия и брони се раздаваха съвсем близо. Фродо и Сам измъкнаха малките си мечове от ножниците. Бягството бе невъзможно.
Ам-гъл бавно се надигна и запълзя като насекомо към ръба на долчинката. Безкрайно предпазливо се надигна инч по инч, докато намери място да надникне между два нащърбени камъка. Дълго лежа там притихнал и неподвижен. Постепенно гласовете отново взеха да се отдалечават и накрая бавно заглъхнаха. От далечните стени на Моранон изсвири рог. Сетне Ам-гъл тихичко се завъртя и се плъзна към дъното на падината.
— Още хора влизат в Мордор — прошепна той. — Черни лица. Не сме виждали досега такива хора, не, не ги е виждал Смеагол. Те са свирепи. Имат черни очи, дълги черни коси и златни пръстени на ушите, да, купища прекрасно злато. Някои имат червена боя по бузите и червени плащове, червени са знамената и върховете на копията им; имат кръгли, жълточерни щитове с големи шипове. Не са мили; много жестоки и зли хора изглеждат. Лоши почти като орките, но много по-големи. Смеагол мисли, че идват от Юга, отвъд края на Великата река — по онзи път вървяха. Минаха през Черната порта, но можеше и други да дойдат. Все идват и идват към Мордор. Някой ден всички народи ще се съберат вътре.
— Имаше ли земеслони? — запита Сам, забравил за страха в жаждата за новини от дивни места.
— Не, нямаше земеслони. Какво е това земеслон? — заинтересува се Ам-гъл.
Сам се изправи с ръце зад гърба (както винаги, когато „казваше поезия“) и започна:
— Това — добави Сам, след като свърши стихотворението — е едно стихче от Графството. Може да е безсмислица, може и да не е. Но да знаеш, че и ние си имаме стари приказки и вести от Юга. В древни времена сегиз-тогиз се случвало хобитите да потеглят надалеч. Не че мнозина са се върнали, нито че са им вярвали на приказките — новини от Брее, дето се вика, а не сигурно като вести от Графството. Но съм чувал разкази за грамадните народи от далечните Слънчеви земи. Проклетници ги наричат нашите приказки; разправят, че в сраженията яздели земеслони. Натоварвали върху земеслоните къщи, кули и прочие, а пък земеслоните се замервали със скали и дървета. Затова, като ми рече: „Хора от юга, целите в пурпур и злато“, аз запитах: „Имаше ли земеслони?“ Ако имаше, щях да погледна, пък да става каквото ще. Но не вярвам някога да видя земеслон — въздъхна той. — Може изобщо да няма такъв звяр.
— Не, нямаше земеслони — повтори Ам-гъл. — Смеагол не е чувал за тях. Не иска да ги види. Не иска да ги има. Смеагол иска да се махне оттук и да се скрие в някое сигурно кътче. Смеагол иска господарят да си върви. Милият господар няма ли да дойде със Смеагол?