Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
И изпитва справедлива гордост: „С «Архипелага» можахме да опазим тайната докрай.“ Но вече и тя е капнала: част от превода на втори и трети том ще дели с ортак, вече не се изисква досегашната тайна. Хвалят превода на Бета — Бьол, „Цайт“, „Шпигел“.
…„Но и непрекъснато притеснение и страх за Вас…“
А аз й казвам в разминалото се писмо:
„Имам ли усещането, че никога вече няма да се видим с Вас? Категорично: не! Уверен съм в жива, интересна, спокойна среща. Как? Загадка. Много чудеса и изненади ни очакват оттук нататък… Нека Новата година бъде година на нашите победи!… Не искам да си вземаме сбогом, но за всеки случай, за всеки случай…“
И Аля на последното писмо, с едри букви: „12 февруари. Днес отведоха Саня в 5 часа, 8 души. В 10 вечерта ми телефонираха, че е арестуван. Продължавайте, без да намалявате темпото! Нека всички книги, една след друга, излизат на бял свят. — Това е най-важното.“
Още през първия ми ден у Бьол пристигнаха и Лиза, и Хееб — внушителен, важен, висок, димеше с лулата си. Обади се от Париж и Никита Алексеевич, предлагаше и той да пристигне при нас, но всичко наведнъж не се побираше в гьрдите ми, поканих го да дойде в Цюрих. С него се срещнахме вече в дома на Хееб — веднага много топло: той беше и единственият руснак сред всички, които бяха се струпали около мен, и от самото начало един такъв близък, разбираем, за каквото и да заговорим, макар че той цял живот е емигрант, а аз цял живот съм съветски.
И ето че целият Опорен триъгълник се събра в една стая и разговаряме свободно вместо с шифровани писма — съвсем доскоро кой би могъл да предвиди това?! Цялата къща е обкръжена, блокирана, поставена под наблюдение — но кореспондентско, не чекистко.
Този Опорен триъгълник направи за мен още повече от онова, което реално можа да свърши: създаде ми онази увереност, онази невидима стена зад гърба ми, подпрян на която можах да устоя срещу Дракона, без изобщо да се колебая, без да съжаля нито за миг, готов на всичко до какъвто и да било край.
И още два-три дена остана в Цюрих Никита Алексеевич, съпровождаше ме навсякъде, не вървеше, а тичаше, а подир нас — цяла глутница телевизионни репортери и журналисти: и в подземията на цюрихската кантонална банка (там в сейф се пазеха всичките ни ленти, веднага дадох „В лъжа не се живее“ на Н. А. за печат, вече зарадван, че Аля не се е уплашила да публикува това обръщение в Москва; журналистите около банката си направили извода и предали, че съм отишъл да си броя капиталите); и на филма „Един ден на Иван Денисович“; и до къщата, където живеел Ленин; и на планината, в Щерненберг, да видя ще мога ли да работя там; и на вечерна служба в бенедиктинското абатство. Много просто, лесно се оказа общуването с Н. А., вече му разказвах за „Телето“, за „Бързея на «Тихият Дон»“ и още какво ще издаваме в най-скоро време. Н. А. беше изключително дълбоко заинтересуван от руските работи, следеше ги с голямо внимание. Оттук именно започнаха нашите години и години на съвместна издателска работа и приятелство.
13
ЧУЖДЕНЦИТЕ
В главния текст на „Телето“ бях заявил, че всичко, предназначено за изпращане на Запад, съм предавал винаги лично. Написах го, за да прикрия Ева, Дима Борисов и Женя Барабанов.
А в действителност: до 1968-а никой освен Ева не ме свързваше със Запада — тя определяше възможностите и случаите, а аз си нямах такива грижи. След това работеше каналът на Барабанов-Дурова и пак бяхме осигурени откъм изпращането на ръкописи, откъм размяната на писма с нашите съюзници — Никита Струве и Бета. Отвори ни се апетит, че искаме да получаваме от Запад и книги, и тогава Ева изнамери Аксел и Жаклин Краузе; той беше американски търговец, който можеше да получава неконтролирана обемиста поща, и те охотно помагаха на мнозина, включително и на нас. И пак дълго време все едно ми се струваше: напълно достатъчно е. Потребност от връзка пряко с чуждестранни кореспонденти, каквато вече се появяваше у мнозина московчани, у мен все още не възникваше: дълги години се въздържах от това и не предполагах да стигна до такава потребност.
Жорес Медведев, който много пъти беше ми предлагал конспиративни услуги (и аз от предпазливост винаги ги отклонявах) през есента на 1970-а ме увещаваше да се срещна с норвежеца Пер Хеге, който тогава ме търсел, но аз пак нямах никаква нужда от това. Не щеш ли обаче, дадоха ми Нобеловата награда и Хеге, научил отнякъде телефонния номер на Ростропович, ме засече с обаждането си и аз неволно отговорих на въпросите му. И когато нобеловската история повлече следващите стъпки, нелегалното изпращане на писма за Скандинавия, естествено, ми се доиска да продължа с Хеге. Една среща ни уреди Ж. Медведев и повървя с нас няколко тъмни квартала, следващия път в навалицата пред Ленинската библиотека се срещнахме вече само двамата с Хеге, пак тръгнахме по тъмните квартали и в някакъв незнаен вътрешен двор близо до Волхонка аз взех да му натиквам в ръцете нобеловските си материали, не го правех кой знае колко бързо и сръчно, а когато след това излязохме на улицата, видяхме: ярко свети табелата на управление на милицията: дворът бил милиционерски…