Танц с дракони

— … ѝ дал циците на Барба. — Джайм се засмя. — Така ли е почнало всичко между Блекууд и Бракън? Записано ли е?

— Да, милорд — отвърна момчето, — но някои истории са писани от техните майстери, а някои от нашите, столетия след събитията, които претендират, че описват. Възхожда чак от Века на героите. Блекууд били крале по онова време. Бракън били дребни лордове, прочути с конете, които отглеждали. Вместо да плащат дължимото на краля си, наели мечове със златото, което носели конете им, и го свалили.

— Кога се е случило всичко това?

— Петстотин години преди андалите, ако може да се вярва на „Вярната история“. Само че никой не знае кога андалите са прехвърлили Тясното море. „Вярната история“ казва, че оттогава са минали четири хиляди години, но някои майстери твърдят, че са само две. От определен момент всички дати се размътват и объркват и яснотата на историята се превръща в мъгла и легенда.

„Тирион щеше да го хареса този. Да си говорят от заник до изгрев и да спорят за книги.“ За миг бе забравил горчивината към брат си — докато не си спомни какво бе направил Дяволчето.

— Значи се биете за корона, която едните са взели от другите още когато Кастърли все още са държали Скалата на Кастърли, това ли е коренът? Короната на кралство, което не е съществувало от хиляди години? — Джайм се засмя. — Толкова много години, толкова много войни, толкова крале… човек би си помислил, че сте могли да сключите мир.

— Някой, милорд. Мнозина. Имали сме сто мира с Бракън, много от тях подпечатани с бракове. У всеки Бракън има от кръвта на Блекууд и у всеки Блекууд от кръвта на Бракън. Старият кралски мир изтраял половин век. Но после избухнал някакъв нов спор и старите рани се отворили и закървили отново. Така става винаги, казва баща ми. Докато хората помнят злините, нанесени на предците им, никой мир няма да трае вечно. Така продължаваме столетие след столетие. С нашата омраза към Бракън и тяхната към нас. Баща ми казва, че никога няма да има край на това.

— Би могло да има.

— Как, милорд? Старите рани никога не зарастват, казва баща ми.

— Баща ми също казваше разни неща. Никога не наранявай враг, когато можеш да го убиеш. Мъртвите не отмъщават.

— Синовете им обаче отмъщават — отвърна сухо Хостър.

— Не и ако убиеш и синовете. Питай Кастърли за това, ако се съмняваш в мен. Питай лорд и лейди Тарбек, или Рейните на Кастамир. Питай принца на Драконов камък. — За миг тъмночервените облаци, увенчали хълмовете на запад, му напомниха за децата на Регар, всички увити в пурпурни наметала.

— Затова ли убихте всички Старки?

— Не всички — каза Джайм. — Дъщерите на лорд Едард са живи. Едната наскоро беше омъжена. Другата… — „Бриен, къде си? Намери ли я?“ Ако боговете са добри, ще забрави, че е била Старк. Ще се омъжи за някой як ковач или дебел ханджия, ще напълни къщата му с деца и никога няма да се налага да се бои, че някой рицар може да дойде и да разбие главите им в стената.