Танц с дракони

— Не е мъртъв. Станис е Божият избраник, предопределен да води битката срещу мрака. Виждала съм го в пламъците, чела съм го в древни пророчества. Когато червената звезда закърви и се усили мракът, Азор Ахаи ще се роди отново сред дим и сол, за да пробуди дракони от камък. Драконов камък е място на дим и сол.

Джон беше чувал всичко това.

— Станис Баратеон беше владетелят на Драконов камък, но не е роден там. Роден е в Бурен край, като братята си. — Той се намръщи. — А Манс? И той ли е изгубен? Какво показват огньовете ви?

— Същото. Само сняг.

„Сняг.“ На юг валеше тежко. Казваха, че само на два дни езда от Черен замък кралският път е станал непроходим. „Мелисандра също го знае.“ А на изток, над Тюленов залив, бушуваше свирепа буря. Според последното сведение жалката флота, която бяха успели да съберат, за да спасят свободния народ от Хардхоум, все още стоеше на пристан в Източен крайморски страж, спряна от бурните вълни.

— Виждате въглени, подмятани във въздуха от вятъра.

— Виждам черепи. И теб. Виждам лицето ти всеки път, когато погледна в пламъците. Опасността, за която те предупредих, става все по-близка.

— Ками в тъмното. Знам. Ще ми простите съмненията, милейди. „Сиво момиче на умиращ кон, бягащо от женитба“, така казахте.

— Не сгреших.

— Не бяхте права. Алис не е Аря.

— Видението беше вярно. Тълкуването ми беше погрешно. И аз съм смъртна като тебе, Джон Сняг. Всички смъртни грешат.

— Дори лорд-командирите.

Манс Райдър и неговите жени на копието не се бяха върнали и Джон неволно се питаше дали червената жена не е излъгала преднамерено. „Дали не играе собствената си игра?“

— Ще е добре да държите вълка си близо до вас, милорд.

— Дух рядко се отдалечава. — Вълчището вдигна глава, щом чу името си. Джон го почеса зад ушите. — Сега трябва да ме извините. Дух, с мен.

Издълбаните в подножието на Вала и затворени с тежки дървени врати ледени килии варираха от малки до още по-малки. Някои бяха достатъчно големи, за да позволят на човек да крачи вътре, други — толкова малки, че затворниците бяха принудени да седят. Най-малките бяха твърде тесни дори за това.

Джон беше дал на главния си пленник най-голямата килия, ведро, в което да ходи по голяма нужда, достатъчно кожи, за да не замръзне, и мях вино. На пазачите им трябваше време, докато отворят килията, заради стегналия се лед в ключалката. Ръждясалите панти изпищяха като прокълнати души, когато Уик Дяланата пръчка дръпна вратата колкото да може Джон да се провре вътре.

Посрещна го миризма на изпражнения, макар и не толкова силна, колкото бе очаквал. Дори лайната замръзваха в такъв жесток студ. Видя размътеното си отражение в ледените стени.

В ъгъла на килията беше струпана купчина кожи, висока почти един човешки бой.

— Карстарк — каза Джон Сняг. — Събуди се.

Кожите се размърдаха. Някои бяха залепнали една за друга и покрилият ги скреж заблещука, щом се раздвижиха. Показа се ръка, после лице — кафява коса, разчорлена, сплъстена и прошарена със сиво, две свирепи очи, нос, уста, брада. Лед и бучки замръзнал сопол покриваха мустаците на затворника.