Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Не знам. Какво означава човешко? Просто смятам, че някой, който и двамата с теб познаваме, се е завърнал и стои зад всичко това.
— Добре. Кой?
Показах му Фигурата, която държах.
— Татко? Та това е нелепо! Той сигурно е мъртъв. Мина толкова време.
— Знаеш, че е способен да нареди така нещата. Знаеш колко е потаен. А и никога не сме познавали изцяло неговите възможности.
Бенедикт се изправи. Протегна се. Поклати глава.
— Мисля, че прекалено дълго стоя на студа, Коруин. Хайде да се прибираме.
— Без да проверим предположението ми? Е, недей така. Къде е спортния ти дух? Седни и ми дай една минута. Да изпробваме Фигурата му.
— Досега щеше да е влязъл във връзка с някого.
— Не съм на това мнение. Всъщност… Хайде, направи ми удоволствие. Какво ще загубим?
— Добре. Защо пък не?
Бенедикт седна до мен. Вдигнах Фигурата така, че и двамата да я виждаме хубаво. Зяпнахме я. Аз освободих съзнанието си, опитах да осъществя контакт. Получи се почти незабавно.
Той ни се усмихна и ни огледа.
— Добър вечер. Свършихте чудесна работа — каза Ганелон. — Радвам се, че успяхте да ми върнете медальона. Той скоро ще ми потрябва.
Роджър Зелазни
Царството на Хаоса
I
… Амбър: висок и бляскав върху Колвир в средата на деня. Черен път: нисък и застрашителен през Гарнат на юг към Хаоса. Аз: нервно крача насам-натам, като от време на време спирам в библиотеката на двореца да попрочета нещо. Вратата на тази библиотека: затворена и залостена.
Вбесеният принц на Амбър седна зад бюрото и отново съсредоточи вниманието си върху отворената книга. На вратата се почука.
— Махай се! — извиках аз.
— Коруин, аз съм — Рандъм. Хайде, отвори. Нося ти дори обяд.
— Един момент.
Станах, заобиколих бюрото и прекосих стаята. Рандъм кимна, щом му отворих. Носеше поднос, който остави върху малка масичка, близо до бюрото.
— Много храна си донесъл — отбелязах.
— И аз съм гладен.
— Ами действай тогава.
Той ме послуша. Наряза месото и ми подаде едно парче, заедно с филия хляб. После наля вино. Седнахме и започнахме да се храним.
— Знам, че все още си бесен… — обади се след известно време Рандъм.
— А ти не си ли?
— Е, аз вероятно вече съм свикнал донякъде. Не знам. И все пак… Да. Беше доста безцеремонен, нали?
— Безцеремонен? — Отпих голяма глътка от виното. — Също като едно време. Дори по-зле. Действително бях почнал да го харесвам, докато се преструваше на Ганелон. А сега, като пое отново нещата в свои ръце, пак е така деспотичен, както винаги — даде ни купища нареждания, които не си направи труда да обясни и отново изчезна.
— Каза, че скоро ще се свърже с нас.
— Предполагам, че и предишния път е имал подобни намерения.
— Не съм чак толкова сигурен.
— А не даде и никакви обяснения за досегашното си отсъствие. Всъщност, на практика той не ни разкри нищо.
— Вероятно има свои основания за това.
— Започвам да си задавам един въпрос, Рандъм. Смяташ ли, че е възможно умът му вече да отслабва?
— Беше му достатъчно силен, за да те заблуди.
— С комбинация от животинска подлост и умение да се преобразява.
— И все пак успя, нали?
— Да. Успя.
— Коруин, а не ти ли се струва, че не желаеш той да разполага с ефективен план, че не искаш той да се окаже прав?
— Това е нелепо. Аз не по-малко от всеки друг искам тази каша да се оправи.
— Да, но като че ли предпочиташ отговорът да дойде от другаде.
— Накъде биеш?
— Ти отказваш да му се довериш.
— Признавам. Не съм го виждал — като него самия — от дяволски много време и…
Рандъм поклати глава.
— Нямах това предвид. Ти се дразниш от самото му завръщане. Прав ли съм? Надявал си се да не го видим никога повече.
Извърнах поглед.
— Май е така — отвърнах накрая. — Но не заради освободения трон или поне не само заради него. Причината е в татко, Рандъм. В него самия. Това е всичко.