Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Да — отвърна той, много тихо и започна да потъва в пода.
— Градът избледнява! Трябва веднага да дойдеш при мен!
Протегнах ръка.
— Бранд… — обърна се към него той.
Но Бранд също потъваше и видях, че Бенедикт не би могъл да го достигне. Сграбчих лявата ръка на Бенедикт и дръпнах. И двамата паднахме на земята край високото скално образувание.
Помогнах му да се изправи на крака. После седнахме върху камъните. Дълго не проговорихме. Погледнах пак нагоре, но Тир-на Ногт го нямаше.
Замислих се над всичко, което се бе случило — толкова бързо, така неочаквано — през този ден. Вече ме налягаше чудовищна умора и чувствах, че силите ми са към края си и скоро просто ще заспя. Едва успявах да събера мислите си. Животът ми напоследък бе прекалено наситен. Облегнах пак глава назад върху камъка и загледах облаците и звездите. Парченцата от мозайката… парченцата, които ми се струваше, че трябва да съвпаднат, стига да ги обърнех както трябва… Те сякаш сами се въртяха на разни страни…
— Дали е мъртъв, как мислиш? — попита Бенедикт, като ме измъкна от началото на оформящия се сън.
— Сигурно — отвърнах аз. — Беше в лоша форма, когато всичко се разпадна.
— Пътят додолу е дълъг. Може да е имал време за някакъв вид спасение, като се вземе предвид как пристигна.
— Точно сега това няма особено значение — отбелязах. — Ти му извади отровните зъби.
Бенедикт изсумтя. Той още стискаше Рубина, сега излъчващ доста по-слаба светлина.
— Така е — съгласи се накрая. — Сега Лабиринта е в безопасност. Иска ми се… иска ми се едно време, много отдавна, да не бяха казвани неща, които бяха казани или да бяха направени неща, които не бяха направени. Може би, ако знаехме, бихме могли да му помогнем да израсте по-друг начин, да стане друг човек, а не злобното, осакатено същество, което току-що видях там горе.
Не му отговорих. Може и да беше прав, може и да не беше. Нямаше значение. Бранд може да бе на границата на лудостта, може и да не бе. Винаги има причини. На този свят, когато ни сполети нещо лошо, когато се случи непоправимото, винаги има причини. Но пред човека пак остават фактите и обясняването им с нищо не допринася за подобряване на положението. Ако някой върши нещо действително гадно, за това обикновено има причина. Но дори да я научиш, единственото, което ще знаеш, е защо човекът е такъв кучи син. Фактът е това, което остава. Бранд бе действал. Посмъртната психоанализа нищо нямаше да промени. Хората се съдят по действията и последствията от тях. Всичко останало е само евтино чувство за морално превъзходство, при мисълта колко по-хубаво би постъпил ти в същия случай. Затова всички подобни преценки ги оставям на небесата. Аз не съм квалифициран.
— Най-добре да се връщаме в Амбър — предложи Бенедикт. — Трябва да се свършат безброй неща.
— Почакай — спрях го аз.
— Защо?
— Мислех си…
Когато не продължих, той все пак ме подкани:
— Какво?
Извадих картите си и прибрах обратно неговата Фигура и тази на Бранд.
— Не си ли задаваш някои въпроси за новата ти ръка? — попитах го аз.
— Естествено. Ти я донесе от Тир-на Ногт при необичайни обстоятелства. Тя ми пасна. И действа. Тази вечер показа способностите си.
— Точно така. Не ти ли се струва, че последното вече е прекалено, за да го приемем като чиста случайност? Единственото оръжие, което можеше да се справи с Рубина горе. И то просто се случи да е част от теб… и просто по една случайност ти се оказа човекът, който бе там, за да го използва? Проследи събитията от единия им край до другия и обратно. Не мислиш ли, че има необикновена… не, абсурдна поредица от съвпадения?
— Ако излагаш нещата по този начин…
— Излагам ги. И ти сигурно също като мен осъзнаваш, че тук е замесено нещо повече.
— Добре. Да речем. Но как? Как е било направено?
— Нямам представа — вдигнах рамене аз, издърпах картата, която не бях поглеждал от много, много отдавна и усетих студенината й под върховете на пръстите си, — но начинът не е важен. Ти зададе неправилно въпроса.
— Какво трябваше да попитам?
— Не „как“, а „кой“.
— Смяташ, че цялата тази поредица от събития, включително отнемането на Рубина, е човешко деяние?