Грозните [bg]

Поеха надолу по течението на реката, прекосиха „Града на грозните“, минаха отвъд зеления пояс и продължиха към околовръстния транспортен пръстен, където фабриките бяха скупчили глави над повърхността. Когато отмина един голям и безформен хълм, автолетът се спусна сред комплекс от правоъгълни сгради, струпани като общежитията на грозните и боядисани в цвета на изсъхнала трева.

Кацнаха с болезнено друсване и мъжът я поведе към една от сградите, после надолу през поредица мрачни зали с жълто-кафяви стени. Толи не беше виждала досега такова голямо пространство, боядисано в толкова противни цветове, сякаш сградите бяха специално декорирани, за да предизвикат гадене у техните обитатели.

Тук имаше още други хора като нейния водач.

Всички носеха официални дрехи от сурова коприна в черно и сиво, а лицата им имаха същото студено изражение като на мъжа. И мъжете, и жените бяха по-високи от стандарта за красота, с много по-мощни тела, а очите им бяха бледи и безцветни като на грозните. Имаше и няколко нормални хора, но те се губеха сред останалите, които се движеха из залите със зловещата грация на хищници.

Толи се зачуди дали това не е мястото, където отвеждат онези с несполучливите операции. Но тогава защо тя беше тук? Та тя дори още не беше оперирана. Толи преглътна мъчително. Ами ако тези хора с жестока красота бяха направени така нарочно? Когато вчера й взимаха мерки, дали не бяха установили, че тя също не е подходяща за типа красота с очи на кошута, който излъчва уязвимост? Може би вече е предопределено да продължи живота си в този странен, чужд свят.

Мъжът спря пред една метална врата и Толи се закова зад него. Тя отново се почувства като малко момиче, което сякаш някой дърпа на невидима каишка. Цялата й самоувереност на грозна от последен клас се изпари, когато видя този мъж в болницата. Четири години на независимост и надхитряне със системата бяха заличени само за миг.

Вратата го идентифицира по ириса и се отвори, а той й даде знак да мине пред него. Толи си даде сметка, че не беше обелил и дума, откакто напуснаха болницата. Тя си пое дълбоко дъх, което предизвика болка в скованите мускули на гръдния й кош и едва успя да изграчи:

— Кажете го на глас, моля.

— Вътре — гласеше отговорът.

Толи се усмихна, мълчаливо отбелязвайки една точка в своя полза, че успя да го накара да проговори отново, но въпреки това му се подчини.

— Аз съм д-р Кейбъл.

— Толи Янгблъд.

Д-р Кейбъл се усмихна.

— О, знам коя си.

Жената беше от онези с жестоката красота. Имаше орлов нос, остри зъби и матови сиви очи. Гласът й притежаваше същата бавна и безизразна интонация на звуковата книга за пришиване. Въпреки това обаче на Толи изобщо не й се приспа. В този уж неутрален тон имаше скрито острие, подобно на парче метал, което бавно реже стъкло.

— Имаш проблем, Толи.