Левиатан [bg]

 Непрекъснатото безсмислено дрънкане може би имаше някакъв смисъл, предположи Алек, тъй като на обикновените хора не им се случваха някакви важни неща. Ала толкова очебийната незначителност на всичко това бе поразителна.

— Винаги ли са така? — попита той Волгер.

— Как, Алек?

— Толкова тривиални в разговорите си. — Една възрастна жена се блъсна в него и после изруга под нос. — И толкова груби.

Волгер се засмя.

— Интересите на повечето хора не се простират по-далеч от чиниите им.

Алек забеляза в краката си страница от вестник, стъпкана наполовина от колело на карета.

— Но със сигурност знаят какво се е случило с родителите ми. Знаят, че се задава война. Може би смяташ, че всъщност са много притеснени и само се преструват, че не се тревожат?

— Онова, което смятам, Ваше височество, е, че повечето от тях не умеят да четат.

Алек се намръщи. Баща му винаги бе давал пари за католическите училища и бе подкрепял идеята всеки човек да има право на глас, независимо от положението му. Но сега, когато слушаше брътвежите на тълпата, Алек започна да се съмнява, че обикновените граждани можеха да разбират каквото и да е от държавните дела.

— Пристигнахме, господа — каза Клоп.

Магазинът за части беше солидна на вид каменна сграда на края на пазарния площад. Отворената му врата водеше към прохладен и безпощадно тих мрак.

— Да? — обади се един глас от сенките. Щом очите му свикнаха с тъмното, Алек забеляза един мъж, който ги наблюдаваше от работния си тезгях, където бяха разпилени разни механизми и пружинки. На стените бяха подпрени по-големи механични устройства — оси, бутала, дори един цял двигател, скрит в мрака.

— Требват ни неколко части, т'ва е — каза Клоп.

Мъжът ги огледа от горе до долу, преценявайки фермерските дрехи, които бяха откраднали от един простор преди дни. И тримата бяха все още покрити с кал и ръж от предния ден.

Очите на магазинера се върнаха към работата му.

— Нямаме много фермерска механика тук. Пробвайте се при Клуг.

— И тука става — отвърна Клоп. Пристъпи напред и пусна една кесия с пари върху тезгяха. Удари се в дървото с едно приглушено дрън, а платът се издуваше от монети.

Човекът надигна вежда, после кимна.

Клоп започна да изрежда частите и свещите, и електричарските неща, които се бяха износили по Бурехода след двуседмичен преход. Продавачът го прекъсваше с по някой въпрос от време на време, но не отделяше очи от кесията.

Докато слушаше, Алек забеляза, че говорът на господин Клоп се беше променил. Обикновено говореше със забавена, чиста интонация, а сега думите му се размиваха една в друга и вибрираха от селското провлачване. За момент Алек реши, че Клоп се преструва. После се зачуди дали това не беше нормалният му начин на говорене. Може би го променяше, когато говореше с благородници.

Беше странно като се замисли, че след три години обучение, Алек никога не бе чувал истинския говор на своя преподавател.

Когато списъкът бе изреден, продавачът бавно кимна. После очите му се спряха върху Алек.

— И може би нещо за момчето?

Издърпа една играчка от безпорядъка на масата. Беше шесткрак самоход, модел от наземната фрегата с тегло осемстотин тона, клас Мефисто. След като нави пружината, магазинерът извади ключето от гърба му. Играчката започна да се разхожда, рязко избутвайки от пътя си разните чаркове и гайки.

Мъжът погледна нагоре с надигната вежда.

Преди две седмици на Алек това щеше да му се стори забавно, ала сега тракащата играчка му се струваше твърде детинска. А и беше непоносимо този обикновен продавач да го нарича момче.

Изсмя се подигравателно на малкия самоход.

— Пилотската кабина е напълно сгрешена. Ако се предполага, че това е Мефисто, то приликата е твърде далечна.

Продавачът бавно кимна и се отдръпна назад с усмивка на лицето.

— О, вие трябва да сте някой важен млад господар, нали? Предполагам, че след малко ще ми преподадете и някой урок по механика.

Ръката на Алек инстинктивно се стрелна към бедрото, където обикновено висеше мечът му. Очите на мъжа проследиха жеста.

Стаята потъна в мъртвешка тишина за миг.

После Волгер пристъпи напред и дръпна кесията. Извади една златна монета и я постави върху тезгяха.

— Не сте ни виждали — каза, а гласът му беше метален.

Продавачът не реагира, само гледаше към Алек, сякаш се опитваше да запомни лицето му. Алек отвърна на погледа, а ръцете му все още стояха върху въображаемия меч, в търсене на предизвикателството. Внезапно усети как Клоп го влачи към вратата обратно към улицата.