И за Америка като за Америка

Така… Амбреаж, първа скорост, газ. Лостът намери мястото си, като че се наместваха не железа, а с ножче режеш мармалад… Машината се поклати, някъде дълбоко под мен нещо се вкопчи, колелата — тежки, огромни, повече от три метра в диаметър — се завъртяха. Карах най-новата, най-скъпата и най-съвършената селскостопанска машина на Америка! Както ми каза Стив, тя почти сама оре, сама сее, сама окопава, после сама реже и обелва царевиците, които ще пораснат утре след вимето й. По-нататък ще видя камионите — тия толкова чешитлийски американски камиони, също последен модел на империята «Доч», които ще лазят след машината. От едната страна единият ще поема царевицата, другият — силажа. И нека пак кажем: всичката тая работа — брането, засяването, окопаването, обелването и откарването на царевицата, я вършат най-много трима души…

Тук навярно е мястото, ако беше жив Сашо Сладура, този фатално подранил чаровник, да каже: «Как си ти, другарю кадровик?»

Другарят кадровик нищо няма да каже, нито ще повярва на това, което разказвам. На него шапката му ще е тясна за онова, което са направили американците за земята си. Защото по едни данни пет, по други седем процента от населението обработва земята на цялата тази безкрайна Америка…

Паралелът с една планинска страна, каквато е България, разбира се, е абсурден. Ала като оглеждам след този «тур д’овас», който правя с орящия хеликоптер, останалата техника на Евънс, разбирам, че и абсурдът, дето е абсурд, може да се побере под шапката на схватливия българин. Само че, за да стане това, на него винаги са му трябвали три неща: интерес от една работа, държава, която да не му пречи, и малко парици за мая. Ала той никога не е имал достатъчно нито от едното, нито от другото… С какво друго този добър американец Евънс е по-горе от него? Само с едно — това, което българинът никога не го е имал, той никога не го е нямал…

Няма да разказвам за тракторите — разни видове, нито за всевъзможните прицепи към тях… Преда да се заема със слизането от високата машина, Стив пак рови в хладилника — искам ли още една кока-кола. От този супер комбайн ми стана толкова горещо, че не една, две ще цапардосам. Стив ми подава отворената кутия, от която излиза гънка пара, после ми смига и като поглежда към кротко стоящата долу мам, отдръпва едно перденце от лявата ми страна. Ох, мамо мила! Не били еднакви хората по земята ли? Лъскава, тънка и примамлива, зад завеската кротува с все оптиката и куршумите си хубава пушка бойлия. Както Стив си работи и си пее, стига да се вдигне отпреде му я глиган, я сърна, я заек — тъй както е на високо, — ще му избяга друг път.

Дълга беше тази разходка из земите на Тера Хота. Стив ми разказва как е започнал да се създава… Баща му бил свещеник в едно селище на четиридесет-петдесет мили оттук… Имали съсед. Богат човек, но нямал деца. Стив му поправял по-леките повреди по машините. Като остарял съседът, вече богат и уморен, се преместил в Чикаго… Една част от земята си — около петдесетина декара, оставил на Стив. Други петдесетина декара му продал с голяма отсрочка в изплащането. Започнал със сто декара. Работил, изплащал, още откупувал. Виж, кризата го смазала. Потънал. Ала бавно, бавно, с много работа и ум — ето го. Осемстотин декара… Той казва това и се кръсти, окото му плавва към небето, където е неговият бог — сега вече е богат, здрав е още, има добра жена — и той погалва «мам». Не са лоши и момчетата, нито жените им — господ да им даде радост — казва Стив…