И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
— Видях сърни — казах му. — Много сърни, и ловната ми кръв се подпали…
Стив ме погледна:
— Джентълменът ловец ли е?
— О’йес — отвръщам, — джентълменът е ловец…
Стив ме вика с ръка да го последвам. Ето какво има той за тези сърни. И сега не само кръвта, цялото ми същество се разклаща. Защото — ни повече, ни по-малко — той ме въвежда в своята недотам малка оръжейна работилница. Три бойни пушки с оптически мерници. Две ловни автоматични пушки също с оптика, няколко флоберки, една тежка пушка, с каквато Хемингуей и Пенчо Кубадински трябва да са гърмели по слоновете и лъвовете на Африка. И цял склад патрони. И работилничка за патрони.
— Това — казва Стив — е моята «ериа»! Тук никой, освен мен не идва. Преди да се оженят, синовете влизаха. Сега всеки си има дом, всеки си има свое оръжие. — Той ме поглежда. — Така е, като се оженят синовете…
— Сигурно тук всеки фермер ловува, когато си иска! — изказах аз едно социалистическо съждение.
— Не можем да си позволим такова нещо, сър — отвърна искрено Стив. — Природата си има закони. Те трябва да се спазват.
Кратката надежда, че още днес или утре ще се видя в ръка с една от тези тънки и силни пушки, угасна тъй бързо, както се роди. Още един път ще се убедя, че не във Франция а в Америка някой пръв е казал «Законът си е закон».
— Искате ли да разгледате земите ми — пита фермерът. — Интересува ли ви това?
— С най-голямо удоволствие — отвръщам. По лицето на Стив се разлива доволна усмивка.
От прага на съседната стая в приземието той пак ми маха с ръка. Тук е вторият хладилник на къщата. Той също е голям колкото една средна панелна софийска стая. Тежките му врати се отварят автоматично, лъхва ме дълбок хлад и потиснатите миризми на провесени бутове месо, на замръзнало грозде, на домати, на разни плодове, големи количества масло, сирене, жамбон, дори хляб има замразен. От тавана на хладилника висят суджуци и тежки пастърми, наденици и всякакви колбаси. Ще спра дотук. Изреждането по-нататък е светотатство срещу моя изгладнял народ…
Връщаме се назад по стълбите и отиваме на закуска. Мисля си за хладилника и за къщата това, което вероятно и вие!
Охо, има изненада! На закуската са поканени синовете и снахите. Масата е наредена в неголяма дневна досами кухнята. Пред всекиго чиния и прибори, в средата специално приготвен хляб и всичко останало. Само сосовете са пет-шест вида. Веднага след представянето ми на цялото семейство като по даден знак всички сядат. Настъпва тишина. Поглеждам Стив — той е сложил ръце пред себе си и е навел глава. Жена му също, една от снахите — и тя. Другите са положили мълчаливо ръце на масата. Главата на семейството тихо чете утринна молитва: «Благодарим ти, Отче наш…»
После около голямата тежка маса започва шетнята на вилиците, лъжиците и ножовете. Сега можем да си говорим за всичко. А аз отново усещам ранено националното си самочувствие…
След закуската тръгваме към имотите на фермера. Синовете и снахите се разпределят по колите си — те ще ни чакат днес или утре да наминем край тях. Ние със Стив отиваме към гаража. Колите му са три — един голям шевролет, един по-малък форд и една кола за обикаляне на имотите. Тя е нещо като джип, нещо като ленд-ровър, нещо като елегантна кола…
Стив изкарва шевролета, значи днес ще го даваме тежкарски, и го приближава до съседния навес. Оттам откачва помпа и я пробожда в хълбока му… Това са собствените му цистерни с бензин. Има си фирма, която обикаля фермите и зарежда цистерните. Стив може и да е в къщи, може и да не е — уредът показва колко литра има в резервоарите. Ако преждевременно привърши запасите — може да позвъни. След не повече от час този скрит в земята резервоар ще бъде пълен… Разплащането става в края на годината. Така, както знаете, е и в България…
Сега — Джейн отзад, ние със Стив — отпред…
— Джу ноу (Ду ю ноу — знаеш ли)… — Стив слага това «Джу ноу», кажи-речи, пред всяко изречение и на мен ми трябва доста време, докато разбера тази типично американска Стивънова реч.
— Да видим ли първо машините?
— О’кей — казвам.
Оттук нататък Стнвън става екскурзовод в собствената си ферма. Джейн си мълчи на задната седалка — тя имаше думата сутринта, докато бяхме в кухнята. Когато става дума за работи, които са от женска компетенция, мълчи пък той. По всичко личи — здраво семейство, живеещо в духа на някогашните наши патриархални традиции!… Когато говори с мен, Стив много често се извръща към Джейн и казва: «Нали така, мам?», или: «Прав ли съм, мам?», или: «Мам, мисля, че не греша, ако кажа»… Колко мило беше това тяхно уважение един към друг! Колко умряло е то по нашите земи…