И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
От стаята ми води врата към банята. Тихо и безшумно се промъквам да не наруша спокойствието в къщата. Виж, банята е за повече от три звезди… Пред голямото огледало, където моя милост след малко ще се изправи да се обръсне, е поставена малка паста за бръснене, ножче еднодневка (в България с тях изкарваме и месец), неразтворен скъп сапун, нова четка за бръснене, а до нея сгънати няколко съвършено чисти и пухкави кърпи. И над всички тях бележка, написана чисто и четливо, макар и с ръка, на която краснописът не е първа грижа: «Добре дошли в нашия дом. Бог да ви дари с честити дни при нас. Докато сте тук, всичко в този дом е ваше.» Ще кажеш — дреболия, а е приятно…
Докато се бях радвал на луксозната баня, вън бавно беше идвало американското фермерско утро. Вдигнал плътно спуснатата завеса на прозореца. И видях фермерска Америка… Сънна, мъглива. Сякаш и самата природа днес за никъде не бърза. Докъдето ми виждат очите, е равно, докъдето е равно, от земята се издига фанара като една безкрайна завивка от влага, която земята издишва. Небето сиво, тежко. Сякаш не е началото на март, а дълбока и тъжна българска есен. В тая утрин сякаш и земята я боляха зиморничаво кокалите и скрита под мъглицата, тя не бързаше да се разшава… По едно време мъглата се разреди, появиха се купчинки дървета… Нещо шавърникаше из тях, насилих очи да пребродя здрачината… Огромно стадо сърни се заизнизва иззад дърветата и бавно потегли през дългата угар. Една, две, три… къде в тая китка се бяха сврели тия грациозни цветя на природата. Не зная колко бяха — сто ли, двеста ли? Нишката, се проточи и преряза прерията. Още бутнах пердето встрани, още натиснах нос о стъклото. Ловджийската ми душа се развълнува, сърцето заудря, помислих, че ще счупя стъклото със сърце, ако по-силно се притисна о него.
Толкова много сърни, в такова безкрайно поле, съм виждал само в Добруджа. При залез-слънце. Не стадо, цял облак сърни пасеше сред равното, самотно и потънало в светлина поле. Като че сърните на цяла Добруджа бяха събрани на това място. В средата на стадото свети слънцето, около него рога, гора от рога и гърбове, изрязани на хоризонта. Наближаваме ги е кола. Наведени над покаралата пшеница, те още пасат. Гледката е за очи, а не за дуло, а ние държим пушки… Още малко, още малко да попасат и… една вдигна глава. След нея останалите двеста… Като че всяка от тях имаше в ноздрите си тръба и с нея предупреждаваше останалите. Главите закриха слънцето. Толкова трая видението. Стадото се разтягаше, опъваше, пулсираше в далечината. Сърни ли бяха в полето или миражи…
Пусто и самотно безкрайно поле. В полето кола. В колата двама души с пълни очи и празни раници…
Толкова дава природата. И не на всеки.
… Бавно-бавно се загуби в далечината огромното стадо американски сърни. То разроши плъстите на влагата, размести облачетата, налягали върху земята, някъде на края на света се въздигаше слънцето и гонеше тази зиморничава гледка на някогашната прерия…
На вратата се почука плахо. Беше жената на фермера. Една спокойна, наспала се и за никъде небързаща жена, дошла да ме покани на закуска. Слизаше по дебелото дървено стълбище и говореше сънено. Мъжът й бил излязъл рано — всеки момент щял да си дойде. Помолил да го извиня, че не ме е дочакал да се събудя. Жената ми показваше къщата си — една огромна баня на долния етаж, два хола, разделени от вътрешна стълба — летен и зимен, и огромна кухня. В нея още по-огромна печка. Само тя заема мястото, колкото една средна по размер панелна кухня у нас. Жената дълго ми обясняваше качествата и възможностите на печката и прибавените към нея домакински прибори. Да казвам, че нашите български жени още сто или двеста години няма да се изправят до такава печка, ми се струва излишно. На мен ми е трудно дори да я опиша…
Не ахках и не охках от възможностите и удобствата на печката — няма да се оставя да ме вземат за такъв простак, я. Не задавах и въпроси — тежко гледах в едно нямо объркване: колко много е направено за удобството на жената… Дойде фермерът Евънс — Стив Евънс. Сега го огледах по-добре — петдесетгодишен, добродушен, външно мек, вътрешно стегнат човек… На главата му имаше червена шапка, с каквато, както после разбрах, ходят производителите на царевица в тази «ериа» (район). Собствениците на ферми за коне са със зелени шапки. После срещнах и хора с бели. Те пък отглеждаха соя. Докато Джейн Евънс правеше закуската — бекон, наденица, яйца, палачинки, топло мляко и някакъв сладкиш, Стив ме поведе из къщата си.