Война на реалности
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на реалности». Краткое содержание книги:
Само че в този град, Бартън е починал преди много години…
Големът пресече незабелязан зоната на невидимо въздействие. Заобиколи предпазливо плевнята. Някъде тук Питър бе поставил малка стълбичка за своите съгледвачи. Озърна се. Стената на плевнята се издигаше като невероятно висока планина, която се губеше нейде в мрака на нощното небе. Самата плевня беше с такива колосални размери, че буквално й се струваше безкрайна.
Най-сетне откри стълбата. Докато се изкачваше несръчно подминаха я няколко паяка, които бързаха надолу. А веднъж край нея претичаха възбудено и чифт сиви плъхове. Мери продължи да се изкачва внимателно. В храстите под стълбата се гърчеха змии. Питър бе вдигнал всички свои слуги тази нощ. Изглежда бе преценил ситуацията като много тревожна. Тя стигна до края на стълбата и влезе в тъмен и дълъг тунел. На другия край мъждукаше светлина. Вече бе наблизо. Нито една от нощните пеперуди не бе успяла да проникне толкова навътре. Отсреща беше разположена работилницата на Питър.
Мери спря за миг движението на голема и се върна обратно при свитото край храстите тяло. Направо се бе вкочанила от студ. Нощта бе хладна, не можеше да остане още дълго на това място.
Протегна ръце и крака и раздвижи мускули. Големът можеше да остане доста дълго в плевнята. По-добре ще е да намери друго място за предишното си тяло. Може би някое от денонощните кафенета на „Джеферсън“. Ще си седи там и ще си сръбва топло кафе, докато големът си върши работата. Дори може да си поръча препечен кекс със сироп, да прелиства някой стар вестник и да си слуша музика.
Тя започна да се прокрадва през храстите. Почувства, че я побиват студени тръпки и загърна по-здраво жилетката. Сигурно е забавно да имаш две тела, но и проблемите които възникват от това не са малки…
Нещо падна върху нея. Паяк, от дървото под което се бе свила. Тя бързо се отърси от него.
Още няколко паяка се вкопчиха в нея. Остра болка прониза бузата й. Тя подскочи ужасено и размаза животинката по лицето си. Изведнъж върху нея се изля сив потоп от гърчещи се гадини, други запълзяха по краката й откъм храстите, проникнаха в крачолите на джинсите, лазеха по тялото й.
Плъхове. Паяци, които се свличаха по шията и раменете й на кълба, заплитаха се в косите й, дращеха под разтворената й риза. Мери изпищя и се задърпа отчаяно. Появиха се още плъхове, които забиваха безмълвно острите си зъби в нея. Тя се затича без да вижда нищо, ослепяла от неистовата болка. Плъховете увиснаха на страшните си зъби. Мери се залюля. Паяци покриваха лицето й, лазеха по гърдите й, свиваха се под мишниците.
Тя се препъна и падна. Краката й се оплетоха в ниските храсти. Плъховете се нахвърлиха отгоре й. Цели рояци от плъхове. Над нея се сипеше дъжд от паяци. Мери се гърчеше, тялото й гореше, разкъсвано от болка. Леплива паяжина се стелеше върху лицето й, проникваше в носа, в устата, задушаваше я.
С невероятно усилие тя успя да се изправи на колене, пропълзя няколко крачки, след това се свлече под неимоверната тежест на хапещите и жилещите я гадини. Те късаха кожа и плът, дълбаеха тунели към костите й, поглъщаха тялото й. Мери пищеше и се дърпаше, ала лепливата паяжина заглушаваше нейните виковете. Устата й се напълни с паяци, които пъплеха към гърлото, носа, навсякъде.
Нещо изшумоля в тъмните храсти. По-скоро почувства, отколкото видя пълзящите към нея змии. Нямаше очи, с които да вижда, нито уста, с която да вика. Знаеше, че краят й е близо.
Беше вече мъртва, когато пепелянките се плъзнаха по отпуснатото й тяло и забиха отровните си зъби в меката, безчувствена плът.
11
— Не мърдай! — извика с рязък глас доктор Мийди. — И не вдигай шум!
Той излезе от сянката зад тях, мрачна фигура с дълго палто и нахлупена ниско над очите шапка. Бартън и Кристофър замръзнаха, когато видяха тежкия „Колт“ в ръката му. Бартън отпусна надолу щангата, готов за всичко.
Над тях се издигаше Сенчестата къща. Вратата й бе широко отворена. Повечето от прозорците светеха — пациентите на доктора още не бяха заспали. Дворът тънеше в мрак. Хладният нощен вятър шумолеше в листата на кедрите.
— Видях ви от фургона да се качвате нагоре по хълма — рече доктор Мийди. — Той освети лицето на Бартън с джобно фенерче. — Помня ви. Вие сте човекът от Ню Йорк. Какво търсите тук?
Бартън пое дълбоко въздух.
— Дъщеря ви ни каза да дойдем.
Доктор Мийди се вцепени.
— Мери? КЪДЕ Е ТЯ? Тъкмо нея търсех. Излязла е преди около половин час. Нещо става тук — той се поколеба, след това изглежда взе някакво решение. — Влезте вътре — нареди им докторът и прибра пистолета.