Война на реалности
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на реалности». Краткое содержание книги:
Само че в този град, Бартън е починал преди много години…
И тогава Питър разбра. Това, което виждаше, не беше унищожаване. Това бе просто Промяна. В призрачния огън потъваха магазини и къщи, но на тяхно място изникваха нови очертания. Други сгради и улици се раждаха от заревото. Чужди, непознати. Раждаше се цял един нов, напълно непознат град.
Питър продължи да съзерцава очарован, а големите го дърпаха нервно и крещяха нещо неразбираемо. Огънят бавно се приближаваше към тях и той отстъпи няколко крачки назад.
Беше страшно развълнуван. Оглеждаше се наоколо с радостен, див възторг. Моментът бе дошъл. Първо нейната смърт — и сега това. Равновесието бе нарушено. Линията вече нямаше никакво значение.
Това магично възстановяване. Тези първични очертания, които се надигаха някъде отдолу. Които се появяваха в настоящата реалност нейде от незнайните дълбини. Това беше последният фактор. Последното парче от мозайката.
Питър взе решение. Бързо изпразни джобове от гърчещата се глина, пое си дъх и се втурна към огъня. Миг преди да го обгърнат призрачните пламъци, той хвърли последен поглед назад, към огромния черен колос на фона на нощното небе. Гледката го изпълни със сила — сила, от която щеше да има нужда.
И Питър се сля с извиващите се езици на огъня.
12
Скитниците следяха напрегнато как Бартън коригира последната карта.
— Тук не е така — промърмори той и нарисува нова улица. — Тук минаваше булевард „Лоутън“. Повечето от къщите сте ги сбъркали. — Той се съсредоточи. — Тук имаше малка пекарна. Със зелена табела отгоре. Съдържателят й се казваше Оливър. — Бартън извади списъка с имената и плъзна пръст надолу. — И тук също сте го пропуснали.
Кристофър се изправи зад него и надникна над рамото му.
— Не работеше ли там едно момиче? — намеси се той. — Май си я спомням — доста якичка беше. Носеше очила, имаше дебели яки крака. Племенница беше на Оливър. Джулия Оливър.
— Точно така — Бартън приключи с поправките. — Около двайсет процента от картите и схемите ви са с грешки. Възстановяването на парка показа, че трябва да сме максимално точни.
— Да не забравиш голямата тухлена къща — добави развълнувано Кристофър. — В двора имаше куче, някакъв териер беше. Един път ме ухапа по прасеца — той се наведе и вдигна крачола. — Белегът изчезна в деня на Промяната. Сигурен съм, че ме ухапа тук. Всъщност…
— Вероятно е така — съгласи се Бартън. — И аз имам спомен за някакъв шпиц, който живееше на улицата. Ще го включа.
Доктор Мийди стоеше в ъгъла на стаята. Видът му бе измъчен, донякъде унесен. Наоколо гъмжеше от Скитници, едни тичаха с карти и схеми, други мъкнеха огромни тефтери със записки. Цялата сграда кипеше от активност. Всички Скитници се бяха събрали тук, облечени в своите халати, роби и сивкави пижами.
Бартън стана и се приближи към доктор Мийди.
— Вие сте знаели от самото начало. Затова сте ги събирали тук.
Мийди кимна.
— Събрах всички, които успях да открия. Пропуснал съм само Кристофър.
— Защо го направихте?
На лицето на доктора се изписа мъка.
— Този град им беше чужд. Освен това…
— Освен това какво?
— Освен това, правото е на тяхна страна. Виждах ги да се скитат безцелно из Милгейт. Срещаха се навсякъде. Хора без значение. Хора, които се мислят за лунатици. Аз ги събрах на това място.
— Но сте спрели дотук.
Мийди сви гневно юмруци.
— Трябваше да действам по-рано. Трябваше да се хвърля с всички сили срещу това момче. Тежко му, Бартън. Ще го накарам да се мъчи, зная начини за които той не е подозирал дори.
Бартън се върна при масата с чертежите. Към него се приближи Хилда, водачката на Скитниците и го заговори с глас, в който се долавяше тревога.
— Тези карти сме ги създавали с години. Сигурен ли сте във вашите промени? Абсолютно сигурен?
— Сигурен съм.
— Трябва да ме разберете. Нашите спомени са замъглени, объркани. Не са така ясни като вашите. В най-добрия случай, можем да си припомним някакви смътни очертания.
— Щастливец сте, че сте се измъкнал навреме — обади се една млада жена, която разглеждаше Бартън внимателно.
— Видяхме парка — добави сивокос мъж с тежки очила. — Едва ли който и да било от нас е способен на подобно нещо.
Един от Скитниците почука замислено с цигара.
— Никой от нас няма такива ясни спомени. Само вие, Бартън. Само вие.
В стаята се усещаше напрежение. Всички Скитници бяха преустановили работа. Постепенно се събраха в плътен кръг около Бартън. Мъже и жени с напрегнати лица. Лица, в които се четеше едновременно надежда и тревога.