Война на реалности

Бартън се отпусна назад и се нагласи удобно в меката, топла седалка. Не вярваше, че ще може да заживее отново предишния си живот. Пег вече бе вън от него. Каквото било, било, всяка история има край.

Пък и, така или иначе, те никога не са си подхождали.

Пред очите му беше друго, стройно и блестящо тяло. Гъвкава женска фигура, която бавно се разтваря в гъстата утринна мъгла. Черни коси и очи, които го пронизват сякаш от дълбините на Земята. Земята, която е нейният дом. Алени устни, снежнобели зъби. Снажни, изваяни като от мрамор крака, миг преди да изчезнат от погледа му.

Да изчезне ли? Армаити не е изчезнала. Тя е навсякъде. В дръвчетата, зелените поля, в езерата и горите. В плодородните долини и покритите със сняг планини наоколо. Тя е под него, тя е около него. Тя изпълва света със смисъл. Тя живее в този свят. Тук е нейният дом.

Пътят се виеше между две високи планини. Колата навлезе в дефилето. Някъде горе мереха красотата си два заснежени върха, огрени от следобедното слънце.

Бартън въздъхна. Където и да погледне, навсякъде щеше да вижда само нея.