Война на реалности
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на реалности». Краткое содержание книги:
Само че в този град, Бартън е починал преди много години…
Това беше едно от нещата, за които му завиждаше — тя не притежаваше власт над глината. Силата й бе ограничена над пчелите, пеперудите, котките и мухите. Големите бяха безценни и той ги използваше непрестанно.
Тихо шумолене. Големът се бе раздвижил. Изсушената трева се размърда и той надзърна, чудейки се къде ли е тя. Колко глупав беше само! И като всички глинани същества, имаше невероятно тясно полезрение. Бързо губеше търпение. Този тук вече едвам се сдържаше на едно място.
Тя стоеше неподвижно, приклекнала, готова да скочи в мига, в който големът се покаже. Можеше да чака колкото е необходимо. Нощта бе хладна, но не студена. Рано или късно той щеше да се покаже — и да й падне в ръцете.
Този път Питър бе надценил възможностите си. Изпратил бе голема твърде далеч зад линията, в нейната половина. Очевидно беше изплашен. Този Бартън го изнервя. Един човек отвън бе достатъчен за да се обърка планът на Питър, един нов елемент, фактор, който Питър не разбираше. Тя се усмихна хладно. Бедният Питър. Каква изненада му бе приготвила. Но трябва да бъде внимателна…
Големът най-сетне се появи. Беше мъжки. Питър обичаше да оформя мъжки големи. Огледа се страхливо, затича се наляво и падна право в ръцете й.
Големът се загърчи отчаяно в юмрука й. Но тя го стисна здраво. Скочи на крака и се затича по пътеката към вратата на Сенчестата къща.
Наоколо нямаше никой. Вътре холът бе празен. Баща й вероятно минаваше вечерна визитация, вечните му проблеми с пациентите. Безкрайният му интерес към новото, страстното желание да поддържа здрави жителите на Милгейт.
Тя влезе в стаята си и внимателно залости вратата. Напъните на голема отслабваха, тя отпусна ръка и го положи на масата. После изпразни една ваза с цветя в коша и я захлупи отгоре му. Това е. Първата част свърши. Сега идваше най-важното. Трябваше да се действа внимателно. Толкова време бе чакала тази възможност. Втора такава можеше и да няма.
Първо съблече дрехите си. Сгъна ги грижливо на долния край на леглото, сякаш отиваше в банята. След това извади буркана с плажно масло от аптечката и внимателно намаза цялото си тяло.
Изключително важно бе максимално да прилича на голема. Имаше някои ограничения, разбира се. Той бе мъжки, а тя не. Но тялото й беше още младо и неоформено, а гърдите й бяха малки, неразвити. Беше стройна и гъвкава и много приличаше на момче. Това също щеше да помогне.
Търка се докато тялото й заблестя от мазнината, после завърза дългата си черна коса на плитка и я приглади по врата. По-правилно бе направо да я отреже, но не посмя. Това щеше със сигурност да предизвика неудобни въпроси. А и така й харесваше повече.
Сега какво? Тя се огледа. Да, без дрехи и с привързана отзад коса вече наистина приличаше на миниатюрния голем, захлупен под вазата. Значи дотук всичко е наред. Добре, че беше още малка, ако гърдите й бяха по-големи, нямаше да има никакъв шанс. Дори сега нямаше да й е лесно, вероятно и в този миг големът бе под въздействието му, макар и толкова далеч отвъд линията. Дано да й стигне времето. Най-много до един час големът трябваше да се яви за доклад. Ще трябва да бърза, иначе ще събуди подозрението му.
Тя изтича до аптечката в банята и извади три шишенца и малък пакет. Бързо, с опитни движения направи топка от талк, лепило и крем, смачка я между пръстите си и започна да я оформя в подобие на затворената под вазата фигурка.
Истинският голем я следеше иззад стъклото с нарастваща тревога. Мери му се усмихна, докато оформяше ръцете и краката. Приличаше, пък и не бе необходимо да е съвсем същия. Тя приключи с крайниците, изглади няколко неравности и след това го погълна.
Импровизираната глина заседна на гърлото й. Тя се задави, очите й се напълниха със сълзи. Стомахът й се сви и тя се вкопчи в края на масата. Стаята наоколо се завъртя. Мери затвори очи и напрегна сетни сили. Всичко наоколо се въртеше и подскачаше. Тя стисна здраво устни, мъчейки се да подтисне нарастващото гадене. За миг не издържа, отвори уста и изпъшка мъчително, но после се стегна, изправи се и направи няколко несигурни крачки…
Двете гледни точки я смаяха. И двойната мрежа от възприятия. Измина известно време, преди отново да посмее да раздвижи някое от двете си тела. От една страна виждаше стаята такава, каквато е била винаги, каквато я възприемаха собствените й очи и тяло. Ала другата гледна точка беше невероятно странна — за нещо огромно, необятно и разкривено от стъклената стена на вазата.
Трудното ще е докато свикне с двете тела. Нейното собствено и малкото телце под вазата. Тя затвори очи и се опита да раздвижи миниатюрните ръчички и краченца. Препъна се и падна, но всъщност се спъна и падна малката фигура. Самата тя стоеше изправена в средата на стаята и следеше всичко това с изцъклен поглед.