Война на реалности
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на реалности». Краткое содержание книги:
Само че в този град, Бартън е починал преди много години…
— Алеята — извика старецът. — Трябва да си припомним алеята.
— А пейките?
— Ти се погрижи за пейките. Аз ще задържа оръдието.
— Не забравяй гюлетата! — Бартън се затича из парка като се опитваше да си припомни пейките. Само след няколко минути из алеята се мярнаха очертанията на няколко бледозелени, полуматериализирани пейки.
— Ами пилонът със знамето? — извика внезапно Бартън.
— Какво за него?
— Къде беше? Не мога да си спомня точно.
— Там някъде. До дървената сцена.
— Не, не беше така. Беше близо до фонтана. Трябва да си припомним съвсем точно!
Двамата мъже се съсредоточиха върху нова част от парка. Пред тях започна да се оформя някакъв неясен обект с кръгла форма. Старият градски фонтан. И двамата извикаха радостно. Дъхът на Мери секна — от фонтана дори бликна вода!
— Ето го! — нададе радостен вик Бартън, размахвайки странен железен предмет. — Колко пъти съм газил в него. Спомняш ли си? Децата обожаваха да се разхождат с боси крака във водата.
— Спомням си, разбира се. А какво ще правим с пилона?
Двамата спориха известно време. Старецът се съсредоточи върху едно място, но нищо не излезе. Бартън опита на друго, междувременно фонтанът започна да избледнява и се наложи да изоставят всичко и да се върнат към него.
— Кой от двата флага висеше? — зачуди се Бартън.
— И двата.
— Не, само звездният флаг беше.
— Грешиш. И щатският.
— Сигурен съм. Абсолютно сигурен! — Бартън се спря и посочи с ръка малка бетонна площадка, от която се издигаше мъглявото, несигурно потрепващо очертание на пилон. — Ето го! — извика той радостно. — Тука е!
— Знамето. Не забравяй знамето.
— Сега е нощ. Знамето е свалено.
— Вярно. През нощта нямаше знаме. Това обяснява всичко.
Паркът бе почти готов. Покрайнините му все още се полюшваха и зад тях прозираха порутените магазини. Но центърът беше красив и солиден. Оръдието, фонтанът, сцената, пейките и алеите — всичко това имаше напълно реален и завършен вид.
— Успяхме! — извика старецът. Той стовари ръка на гърба на Бартън. — Направихме го!
Двамата се прегърнаха, потупвайки се ентусиазирано, след това се затичаха из парка. Те пребродиха алеите, заобиколиха фонтана и се приближиха към оръдието. Бартън се наведе и вдигна едно от гюлетата, Мери забеляза какво усилие му костваше това. Той го изпусна с въздишка и приседна уморено на една от зелените пейки. Старецът се отпусна на друга, протегна крака и отпусна ръце в пълно изтощение. И двамата имаха вид на добре свършили работата си хора.
Мери излезе от мрака и се приближи към тях. Време беше да ги осведоми за присъствието си.
10
Пръв я забеляза Бартън. Той чевръсто седна и придърпа към себе си желязната щанга.
— Коя си ти? — той се вторачи в нея със замъглен поглед и я позна. — Не те ли видях сутринта да си играеш с другите деца пред къщата? — Бартън се позамисли за миг. — Ти си дъщерята на доктор Мийди.
— Точно така — потвърди Мери. Тя седна на пейката срещу тях. — Нали нямате нищо против, ако приседна на една от вашите пейки?
— Те не са наши — отвърна Бартън. Усещаше, че най-сетне изтрезнява. Умът му сякаш тепърва започваше да осъзнава това, което бяха направили, учудването се стичаше като ледени капки по гърба му. — Не ни принадлежат, искам да кажа.
— Но вие ги създадохте, нали? Интересно. Никога не съм чувала за нещо подобно. Как успяхте?
— Не сме ги създали — отвърна Бартън, измъкна пакета с цигари и запали с треперещи ръце. Двамата с Кристофър се спогледаха изненадани, почти уплашени. Наистина ли бяха успели? Да върнат стария парк? Да материализират част от истинския град?
Бартън посегна и докосна пейката, на която седеше. Пейката беше напълно реална. Той седеше на нея, на друга седеше Уил Кристофър. И момичето, което нямаше нищо общо с всичко това. Значи не беше халюцинация. И тримата седяха на тези пейки — това бе достатъчно доказателство.
— Е? — обади се Кристофър. — Какво мислиш за това?
Бартън се усмихна уморено.
— Не очаквах такъв поразителен резултат.
Старецът дишаше тежко, вперил в него широко отворените си очи.
— За тая работа май са необходими по-големи способности от моите — в очите му се четеше нескрито уважение. — Наистина те бива за това. Направо издуха всичко наоколо. Чак до истинския град.