Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)». Краткое содержание книги:
— Може ли да отидем до рекичката, дон Хуан?
Звукът на моя глас не се материализира, а удари покрива на небцето ми, отскочи назад в гърлото ми и проехтя напред-назад между тях. Ехото беше нежно и мелодично и сякаш имаше крила, които пляскаха в гърлото ми. Тяхното докосване беше ласкаво. Следвах движението им напред-назад, докато то изчезна.
Повторих въпроса. Гласът мм прозвуча така, сякаш говоря в гробница.
Дон Хуан не отговори. Станах и тръгнах по посока на рекичката. Погледнах го, за да видя дали идва, но той изглеждаше сякаш внимателно слуша нещо.
Той направи повелителен жест с ръка да мълча.
— Абухтол(?) е вече тук! — каза той.
Никога преди не бях чувал тази дума и се чудех дали да го попитам за нея, когато улових шум, който сякаш бръмчеше в ушите ми. Звукът постепенно се усилваше, докато стана като вибрация, причинена от чудовищен биволски рев. Той трая кратко и постепенно заглъхна, докато всичко отново стана тихо. Силата и интензивността на шума ме ужасиха. Треперех толкова много, че едва се държах изправен, макар че бях напълно с разума си. Ако преди няколко минути бях сънлив, то сега това усещане напълно беше изчезнало, давайки път на изключителна яснота. Шумът ми напомняше научно-фантастичен филм, в който гигантска пчела бръмчи с крила, излизайки от атомна радиационна зона. Засмях се на тази мисъл. Видях дон Хуан да се отпуска назад в своята поза за почивка. И изведнъж образът на гигантската пчела отново ми заговори. Беше по-реален от обикновени мисли. Стоеше сама, обградена от необикновена яснота. Всичко останало беше изтласкано от ума ми. Това състояние на умствена яснота, което никога не бях изпитвал, предизвика още един момент на ужас.
Започнах да се потя. Наведох се към дон Хуан, за да му кажа, че ме е страх. Неговото лице беше на няколко инча от моето. Той ме гледаше, но очите му бяха очи на пчела. Изглеждаха като кръгли стъкла, които в тъмното излъчваха собствена светлина. Устните му бяха издадени напред и от тях идваше дърдорещ глас: „Пи-тъ, пи-тъ, пи-тъ…“ Скочих назад, при което едва не се блъснах в скалната стена. Стори ми се безкрайно времето, в което изпитвах непоносим страх. Задъхвах се и стенех. Потта ми беше замръзнала върху кожата, причинявайки ми мъчителна скованост. Тогава чух гласа на дон Хуан да казва:
— Стани! Движи се! Стани!
Образът изчезна и аз отново можех да видя неговото познато лице.
— Ще донеса малко вода — казах след още един безкраен миг.
Гласът ми секна. Едва можех да артикулирам думите. Дон Хуан кимна в съгласие. Докато се отдалечавах, разбрах, че страхът ми си беше отишъл така бързо и така тайнствено, както беше дошъл.
Наближавайки рекичката, забелязах, че мога да видя всеки обект по пътя. Спомних си, че току-що ясно бях видял дон Хуан, докато по-рано едва можех да различа контурите на неговата фигура. Спрях, погледнах в далечината и можах да видя чак другата страна на долината, където даже камъните станаха напълно видими. Помислих, че трябва да е ранно утро, но ми хрумна, че навярно съм загубил представа за времето. Погледнах часовника си. Беше единадесет и десет. Проверих дали часовникът работи. Не можеше да бъде пладне; трябваше да е полунощ! Искаше ми се да изтичам към водата и да се върна на скалите, но видях дон Хуан да слиза и го изчаках. Казах му, че виждам в тъмното.
Той дълго ме гледа втренчено, без да каже дума; ако говореше, навярно нямаше да го чуя, тъй като се концентрирах върху своята нова уникална способност да виждам в тъмното. Можех да различа най-дребните песъчинки. В някои моменти всичко беше така ясно, сякаш беше рано сутрин или здрач. После ставаше тъмно, сетне отново се проясняваше. Скоро разбрах, че яркостта отговаря на моята сърдечна диастола, а тъмнината — на сърдечната ми систола. Светът се променяше от светло към тъмно и отново към светло с всеки удар на сърцето ми. Бях погълнат от това откритие, когато долових същия странен звук, който бях чул преди. Мускулите ми се стегнаха.
— Ануктал (така чух думата този път) е тук — каза дон Хуан.
Намерих тътена така оглушителен, така изумителен, че нищо друго нямаше значение. Когато той заглъхна, долових внезапно увеличаване в обема на водата. Рекичката, която преди минута беше не по-широка от един фут, се разрасна до огромно езеро. Светлината, която сякаш идваше отгоре, докосваше повърхността, като че светеше през гъст листак. От-време навреме водата проблясваше за секунда — златна и черна. После оставаше тъмна, неосветена, почти невидима, но въпреки това странно присъстваща.