Камъче в небето
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъче в небето». Краткое содержание книги:
Но може ли да има победител в подобна битка и на чия страна е правото?
Арвардан избра този момент за да се намеси с тих глас.
— Но нали възрастта на всеки един е регистрирана? Как биха могли да продължат, след като времето им е изтекло?
Всички утихнаха и погледнаха със съжаление идиота, изказал подобно безмерно глупаво предположение. Най-сетне някой заговори с примиренчески глас, сякаш се опитваше да приключи въпроса:
— Е, аз лично не виждам особен смисъл да се живее след Срока.
— Не и ако си фермер — отвърна друг, енергичен глас. — След като си се блъскал на полето близо половин век трябва да си луд, ако не искаш да се отървеш час по-скоро. Но какво ще кажете за чиновниците, или за бизнесмените?
Едва сега възрастният мъж, чийто разказ за пътешествието по случай четиридесет годишнината от сватбата, бе дало начало на разговора, откри възможност да изрази мнението си, окуражен от факта, че като предстояща жертва на Срока, вече няма какво да губи.
— По този въпрос — рече той — зависи за кого говорите. — И той намигна с храбро себеотрицание. — Аз например, познавах един човек, чийто Срок се изпълни в годината след Преброяване 810 и живя чак до Преброяване 820, преди да го заловят. Беше на шейсет и девет, когато си отиде. На шейсет и девет! Помислете си само!
— Но как е успял?
— Имаше малко пари, а брат му членуваше в Обществото на Древните. Човек може да постигне много с подобни връзки.
Последното изречение бе посрещнато с всеобщо одобрение.
— Слушайте, — обади се отново младежът с прочувствен глас — чичо ми живя само година след определения Срок — една едничка година. Той е от онези егоисти, които не искат и да чуят за края. Хич не го беше грижа за нас… Не знаех за постъпката му, иначе щях веднага да докладвам за него — можете да сте сигурни — защото всеки трябва да си отиде, когато му дойде времето. Това е единственото, което може да стори за онези, които идват след него. Както и да е, накрая го заловиха, а аз научих цялата история едва когато от Братството повикаха мен и брат ми, за да обясним защо не сме докладвали за него. Отвърнах им, че не съм и подозирал за нарушението и че никой от семейството не е бил осведомен. Казах, че не сме го виждали повече от десет години. Баща ми потвърди думите ми. И въпреки това ни глобиха петстотин кредита. Такива работи стават.
Арвардан се чувстваше все по-смутен. Побъркани ли бяха всички тези хора, за да приемат смъртта така естествено — и да заклеймяват онези близки, или роднини, които всячески си мъчат да я избегнат? Възможно ли е да се е качил на борда на кораб, натоварен с лунатици, или поклонници на евтаназията? Или такъв бе обликът на всеки землянин?
Човекът до него шепнеше нещо възбудено в ухото му.
— Хей, приятелче, къде е това „там“, откъдето идваш?
— Извинете?
— Питам откъде си? Нали каза, че идваш „от там“. Та къде е това „там“? Чуваш ли?
Арвардан забеляза, че всички са втренчили погледи в него, а на лицата им се четеше нескрита подозрителност. Нима го смятаха за таен агент на това тяхно Общество на Древните? Може би с въпросите си се бе разкрил като агент провокатор?
Единственото, което му оставаше бе, да говори истината.
— Не съм от Земята. Казвам се Бел Арвардан и идвам от Барон, в Сириуския сектор. А вие как се казвате? — И той протегна ръка.
Със същия успех би могъл да хвърли атомна бомба в пасажерския отсек.
Ужасът, който първоначално се бе изписал на всяко едно от лицата, бързо бе заменен с гняв и пламтяща враждебност. Човекът, който доскоро бе седял редом с него, се надигна припряно и седна в друго кресло, а неговият нов съсед побърза да му стори място.
Едно по едно, лицата на всички започнаха да се извръщат. Оказа се заобиколен от враждебно настръхнали гърбове. В първия миг Арвардан буквално закипя от възмущение. Някакви земляни да се отнасят така с него. Хора от Земята! А той дори им бе протегнал ръка, в знак на дружба. Той, един сириусец, се бе отнесъл с тях, като с равни, за да бъде отхвърлен.
Измина цяла минута, преди да си възвърне изгубеното самообладание. Нямаше съмнение, че фанатизмът никога не е едностранен и че омразата поражда само омраза!
Той почувства, че някой сяда до него, извърна се и запита с готовност:
— Да?
Беше младият мъж с цигарето. Запали поредната цигара и каза:
— Здравейте. Името ми е Крийн. Не позволявайте на тези отрепки да ви унижават.
— Никой не ме унижава — възрази Арвардан. Не изпитваше особена симпатия към събеседника си, а и нямаше никакво желание да бъде покровителстван от един землянин.