Градът на зверовете

Още в началото на тази авантюра Александър трябваше да поеме отговорността да съхранява вещите на баба си. Това беше част от неговата работа, за която тя му даваше минимално възнаграждение; то щеше да бъде изплатено при връщането, стига да се справеше добре. Всеки ден Кейт Колд отбелязваше в бележника си работните часове на своя внук и го караше да подпише страницата — така водеха сметка. В момент на откровение той й беше разказал как бе разбил всичко в стаята си преди началото на пътешествието. Това не й се стори толкова страшно, защото смяташе, че на човек му трябва много малко на този свят, но му предложи заплата, ако възнамерява да възстанови щетите. Бабата пътуваше с три ката памучни дрехи, водка, тютюн, шампоан, сапун, мазило против насекоми, комарник, шал, хартия и кутия с моливи — всичко събрано в една брезентова торба. Носеше също един автоматичен фотоапарат — от най-обикновените, който бе предизвикал подигравателен смях у професионалните фотографи Тимоти Брус и Жоел Гонсалес. Кейт ги остави да се смеят, без да коментира. Алекс носеше дори по-малко дрехи от баба си, плюс една карта и няколко книги. На колана си беше закачил своето швейцарско войнишко ножче, флейтата и един компас. Като видя този уред, Сесар Сантос му обясни, че той изобщо няма да му послужи в джунглата, където не можеше да се напредва по права линия.

— Забрави за компаса, момче. Най-добре е да ме следваш, без да ме губиш нито за миг от погледа си — го посъветва.

Но на Алекс му харесваше идеята, че може да посочи север, където и да се намираше. Часовникът му, в замяна на това, не служеше за нищо, защото времето по Амазонка не беше като в останалата част на планетата — не се измерваше в часове, а в утрини, приливи и отливи, годишни времена, дъждове.

Петимата войници, подпомогнати от капитан Ариосто и Матууе — индианския водач, нает от Сесар Сантос, дойдоха добре въоръжени. Матууе и Каракауе бяха приели тези имена, за да се разбират с чужденците. Само роднините и близките им приятели можеха да ги наричат с истинските им имена. Двамата бяха напуснали своите племена много млади, за да се изучат в училищата на мисионерите, където бяха покръстени, но поддържаха връзки с индианците. Никой не можеше да се ориентира в района по-добре от Матууе, който никога не беше ползвал карта, за да знае къде се намира. Възприемаха Каракауе като „градски човек“, защото често пътуваше до Манаос и Каракас и защото беше, както мнозина градски люде, подозрителен.

Сесар Сантос носеше всичко необходимо, за издигането на бивак: палатки, храна, съдове за готвене, лампи и радио с батерии, инструменти, мрежи за капани, мачете, ножове и някакви дрънкулки от стъкло и пластмаса за размяна с индианците. В последния момент се появи дъщеря му със своята черна маймунка, вързана за единия крак, с амулета от Уалимаи на шията и без друг багаж, освен една памучна жилетка, метната на врата, съобщавайки, че е готова за тръгване. Беше предупредила баща си, че не смята да остане в Санта Мария де ла Ювия с монахините от болницата, както обикновено, защото Мауро Кариас се мотаеше там и не й харесваше начина, по който я гледаше и се опитваше да я докосне. Страхуваше се от човека „носещ сърцето си в кесия“. Професор Льоблан отново избухна. Преди това твърдо бе възразил срещу присъствието на внука на Кейт Колд, но понеже беше невъзможно да го изпрати обратно в Щатите, трябваше да го търпи; сега обаче не бе склонен да позволи и на дъщерята на водача също да тръгне с тях, независимо от претекста.