Наследници [The Summons-bg]

Когато свещеникът довърши краткото си слово, мъжете, които щяха да носят ковчега, вдигнаха съдия Атли. Мистър Мейгъргел придружи Рей и Форест по пътеката и надолу по стъпалата до една лимузина, която чакаше зад катафалката. Хората се пръснаха по колите си, за да потеглят към гробището.

Като повечето малки градчета Клантън обожаваше погребалните шествия. Всяко движение по улиците замираше. Тези, които не участваха в процесията, стояха тъжно по тротоарите и гледаха катафалката и безкрайния парад коли зад нея. Всеки полицай на половин работен ден беше в униформа и блокираше нещо — улица, алея или паркинг.

Катафалката ги поведе покрай съда, където знамето беше спуснато наполовина и служителите се бяха наредили по тротоара със сведени глави. Търговците около площада излязоха да се сбогуват със съдията.

Той бе последният, който щеше да почива в парцела на семейство Атли — до отдавна забравената си жена и сред предците, които толкова тачеше. Щеше да бъде последният Атли, върнат в пръстта на окръг Форд, макар че никой не знаеше това. Пък и на кого му пукаше. Рей щеше да бъде кремиран, а прахът му — разпръснат над планините Блу Ридж. Форест признаваше, че е по-близо до смъртта от големия си брат, но не беше уточнил последната си воля. Рей лобираше за кремация. На Ели й допадаше идеята за мавзолей. Форест предпочиташе да не се замисля много-много по този въпрос.

Двамата братя седяха с почти докосващи ковчега колене и слушаха заключителните думи на преподобния Палмър. Седнал на сгъваем стол до отворения гроб на баща си, Рей се учудваше какви неща му идват наум. Искаше да си отиде вкъщи. Липсваха му аудиторията и студентите. Липсваха му полетите и гледката на долината Шенандоа от хиляда и петстотин метра. Беше уморен и раздразнителен и не искаше да прекара следващите два часа на гробището в празни разговори с хора, които го помнеха от бебе.

Жената на някакъв проповедник от Църквата на последния ден сложи край на церемонията. Изпя „Безмерна благодат“ и пет минути стоя неподвижна. Прекрасното й сопрано отекваше из хълмчетата на гробището, утешаваше мъртвите и вдъхваше надежда на живите. Дори птиците спряха да летят.

Едно войниче засвири с тромпет погребален марш и всички си поплакаха. Сгънаха знамето и го дадоха на Форест, който хлипаше и се потеше под проклетото велурено сако. Докато последните ноти отекваха в гората, Хари Рекс се разрева. Рей се наведе напред и докосна ковчега. Сбогува се мълчаливо с баща си и опря лакти на коленете, заровил лицето си в ръце.

Погребението приключи. Беше време за обяд. Рей съобрази, че ако остане да седи вторачен в ковчега, хората ще го оставят на мира. Форест преметна тежка ръка върху рамото му и двамата изглеждаха така, сякаш ще останат тук до тъмно. Хари Рекс се съвзе и прие ролята на семеен говорител. Застанал най-отпред, той благодари на важните хора, че са дошли, поздрави Палмър за хубавата служба, похвали жената на свещеника за прекрасната песен, каза на Клодия, че не може да седне при момчетата, а трябва да си върви, и така нататък, и така нататък. Гробарите чакаха под едно дърво наблизо с лопати в ръка.