Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
От изумения израз на Лорда й стана ясно, че не разбира. Лорана въздъхна и се загледа в спуснатите завеси със странен копнеж.
— Защо Кулата е била прокълната? — попита тя.
— Било е през… А, ето някой, който може да разкаже историята по-добре от мен — каза Лорд Амотус, поглеждайки с облекчение към отварящата се врата. — Честно казано не е от историите, които обичам.
— Астинус от Библиотеката на Палантас — обяви херолдът.
За учудване на Лорана присъстващите станаха в знак на почит — дори най-известните генерали и благородници. „И всичко това заради един библиотекар?“, помисли тя.
Но после се изуми още повече, като видя как всички генерали и благородници се поклониха, когато историкът влезе.
Лорана също се поклони, от учтивост. Като член на кралското семейство на Куалинести, тя не се кланяше пред никого, освен пред баща си, но когато се изправи и го огледа, внезапно почувства, че това е най-правилната постъпка.
Като видя с каква увереност влезе, тя помисли, че би останал невъзмутим в присъствието на всички кралски особи в Крин, дори пред боговете. Беше на средна възраст, но създаваше усещане за вечна младост. Лицето му изглеждаше като издялано от палантиански мрамор и отначало студените му, безстрастни черти я отблъснаха. После видя очите му, които светеха от живот, сякаш в него гореше огънят на хиляди души.
— Закъсня, Астинус — каза с подчертано уважение Лордът.
Той и генералите му останаха прави, докато историкът седна, дори Рицарите от Соламния го изчакаха. Изпълнена с огромно любопитство, Лорана седна на мястото си до огромната кръгла маса, покрита с карти.
— Имах работа — отвърна Астинус с глас, който сякаш идваше от бездънен кладенец.
— Чух, че се е случило нещо много странно. — Лордът на Палантас се изчерви от неудобство. — Дължа ти извинение. Нямам представа как младежът се е озовал в такова състояние на стълбите ти. Защо не ни каза? Щяхме да преместим тялото без да вдигаме шум…
— Не беше проблем — каза рязко Астинус и погледна Лорана. — Решихме въпросът, както се полага. Свършено е с това.
— А какво стана с… останките? — попита колебливо Лордът. — Знам колко болезнено е било, но има определени здравни изисквания, узаконени от Сената, и искам да се уверя, че всичко е направено както трябва.
— Може би трябва да си вървя — каза Лорана студено и се изправи.
— Какво? Да си отидеш? — Лордът я загледа с недоумение. — Но ти едва дойде…
— Мисля, че разговорът ни разстройва принцесата — забеляза Астинус. — Както знаете, милорд, елфите много уважават живота. Те не обсъждат смъртта по такъв безсърдечен начин.
— О, небеса! — Амотус се изчерви, изправи се и хвана ръката й. — Моля за извинение, скъпа моя. Ужасно е от моя страна. Моля те да ми простиш и да седнеш отново. Донесете вино на принцесата! — Лордът махна с ръка на един слуга, който веднага напълни чашата й.
— Говорехте за Кулите на Висшата магия, когато влязох. Какво знаеш за тях? — попита Астинус и очите му сякаш проникнаха в душата на Лорана.
Потръпвайки под проницателния му поглед, тя отпи глътка вино, съжалявайки, че е заговорила за тях.
— Не е ли по-добре да се заемем с работа? Сигурна съм, че генералите с нетърпение чакат да се върнат при войските си, а аз…
— Какво знаеш за Кулите? — повтори Астинус.
— Аз… Не много — заекна Лорана, чувствайки се като ученичка, изправена пред учителя си. — Имах приятел, всъщност познат, който издържа Изпитанията в Кулата на Висшата Магия в Уейрет, но той е…
— Райстлин от Солас, предполагам — каза спокойно Астинус.
— Да, но как…
— Аз съм историк. Работата ми е да знам. Ще ти разкажа историята на Кулата на Палантас, защото е свързана със съдбата ти. — Без да обръща внимание на стреснатия й израз, той се обърна към един от генералите. — Дръпни онази завеса. Закрива най-хубавия изглед в града, както ми се стори, че отбеляза принцесата преди да вляза… Ето каква е историята на Кулата на Висшата магия в Палантас. Тя започва от онези отдавна отминали дни, известни под името Изгубените Битки. През Епохата на Могъществото Върховният жрец на Ищар започнал да се стряска и от сянката си и дал име на страховете си — Магьосниците. Боял се от тях и от огромната им сила. Не я разбирал, затова тя се превърнала в заплаха за него. Било лесно да настрои населението срещу магьосниците. Макар че всички ги уважавали, никой не им вярвал, най-вече защото позволили в редиците им да влязат представители и на трите основни сили във Вселената — Белите Магове на Доброто, Червените Магове на Неопределеното и Черните магове на Злото. Те, за разлика от Върховния жрец, разбирали, че във Вселената съществува равновесие между тях и ако го нарушиш, ще предизвикаш катастрофа… И така, хората се вдигнали срещу магьосниците. Естествено те се насочили първо към Петте Кули на Висшата Магия, защото в тях била концентрирана силата на Ордена. Именно там младите магове се подлагали на Изпитанието — или поне онези от тях, които се осмелявали, защото изпитите били не само трудни, но и рисковани. Всъщност провалът означавал само едно — смърт.