Мечти за земята и небето
- Автор: Циолковский Константин Эдуардович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефка Василева
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Мечти за земята и небето». Краткое содержание книги:
Но тамошните жители рядко пътешествуват или живеят сами; обикновено, когато някой трябва да се движи, използува като опора масата на този, за когото в момента движението е без значение. Като се отблъсква последователно от мнозина, той не изменя чувствително тяхното движение, а самият той получава желаната скорост и се насочва, където трябва.
Интересни са съвместните еволюции на жителите (на астероида). Например няколко от тях по взаимно съгласие, правят различни неподвижни фигури; кръгове, триъгълници и т.н., при това положението на центъра на тежестта на общата им маса остава непроменено. Понякога те се нареждат в две кръгли концентрични вериги. Едната верига, като се отблъсква от другата, съобщава и на нея, и на себе си обратни движения: така се образуват две хора̀ движещи се вечно едно около друго. Получава се нещо като обща разходка. Когато членовете на едното хоро се свиват в по-тесен пръстен, скоростта им — ъглова и абсолютна — се увеличава, но идва момент, когато те не могат повече да се свиват поради развилата се центробежна сила. Така при свиване на диаметъра на пръстена десет пъти ъгловата скорост ще се увеличи 100 пъти, абсолютната — 10 пъти, центробежната сила ще нарасне 1000 пъти. Такава центробежна сила разхвърля несвързаните членове въпреки волята им по посока на радиусите.
Понякога две същества се договарят да се отблъснат много силно едно от друго с помощта на специален снаряд. В резултат едното от тях получава голяма скорост и вместо кръг, отдалечавайки се от Слънцето, описва около него елипса; другото губи част от скоростта си и като описва елипса, се приближава до Слънцето. Ако са се отблъснали не отделни същества, а двойки, то една от тях, например тази, която се е приближила до Слънцето, може да се раздели и едното същество от тази двойка още повече да се приближи до Слънцето, а другото да се отдалечи. Тези еволюции са безкрайно разнообразни.
Жителите на много малките астероиди (например с дебелина 1000 метра и по-малко) превръщаха своята планета в управляем снаряд; придаваха й въртене, каквото си искаха и по такъв начин правеха своите денонощия според желанието си дълги или къси; придаваха на планетата си по-голяма или по-малка постъпателна скорост и тя ту се отдалечаваше от Слънцето по спирала, ту се приближаваше към него. Те управляваха своята планета така, както ние управляваме конете си. Когато се приближаваха до Слънцето, годината им ставаше по-къса, а когато се отдалечаваха, тя ставаше по-дълга; тогава Слънцето грееше по-слабо и лятото се превръщаше в зима. С приближаването до Слънцето, напротив, студовете се заменяха с горещини. Те изменяха оста на въртене на планетата си и всеки път имаха нова полярна звезда и екваториални съзвездия; по такъв начин управляваха и годишните времена.
Изменяха положението на оста на самата планета, без да изменят положението й спрямо звездите. Променяха равнината на своята траектория около Слънцето и самата траектория и се движеха, където искаха. Те можеха да се отдалечат от Слънцето завинаги и можеха да се хвърлят в неговата огнена уста, превръщайки се в капка за попълване на източника на слънчевото лъчеизпускане…
Ясно е, че при всички подобни промени в движението и положението планетата губи част от своята маса, и то толкова по-голяма, колкото повече са промените и необходимата енергия за тях тя получава от Слънцето.
Малък астероид се превръщаше от неговите обитатели в пръстен така, че от планетата не оставаше нищо и нейната слаба тежест намаляваше още 100 пъти. Явен беше стремежът на жителите му да превърнат своята планета в диск, който да приема сравнително по-голямо количество слънчеви лъчи и дава на обитателите си живот и сила.
Този пръстен или диск, разпилявайки се в пространството, се превръщаше в «огърлица», във верига от селища без почва, въртящи се около Слънцето, както обръчът на колелото около неговата втулка.
Огромно количество дори немалки астероиди са се превърнали в такива обръчи или «огърлици». В Слънчевата система те са като тънки нишки, опънати около светилото. Хората не ги виждат, защото дори ако имат ширина една верста, при разстояние няколко милиона или милиарда версти и през най-добрите телескопи ще изглеждат като едва забележими нишки, много по-тънки от паяжина. Тези нишки частично управляват своето движение, като се отдръпват и изменят скоростта си, когато има опасност да паднат или да се закачат за някоя непоносима планета, летяща прекалено близко.