Мечти за земята и небето

Интересно е, че от каквато и точка на кладенеца да започнете да падате, връщането на предишното място става след един и същ интервал от време (за планета с плътността на Земята за 1 час и 20 минути), така че и малките пространства — от няколко линии, и големите — от няколкостотин версти, се изминават за еднакво време. Това е, както при махалото: все едно дали ще го отклоните много или малко — за всички люлеения то се нуждае приблизително от еднакво време (изохронност на люлеенето).

Интересен е и фактът, че и на други много по-големи и много по-малки планети приблизително за същия интервал от време се извършва това диаметрално пътешествие.

Теорията показва, че ако всички планети имаха еднаква форма и плътност, пътят от единия до другия им край винаги би изисквал едно и също време. Ако и на Земята имаше кладенец, преминаващ от единия й край до другия, ние бихме се промъкнали през него до своите антиподи след изтичането на 40 минути. Но през Слънцето поради това, че то е 4 пъти по-малко плътно, този път бихме изминали за 1 час и 20 минути, а през Луната — за 53 минути.

Излиза, че и грамадният диаметър на Слънцето (над 1 милион версти), и малкото глинено топче за едно и също време се пронизват от силата на привличането.

382. На три първобитни астероида. Случи ми се да бъда и на първобитна планета, недокосната от обитателите на астероидния пояс — спомен от миналото. Нали и ние пазим местности, забележителни в геологично отношение! Боже мой! Каква неправилна маса! И отдалеч, и отблизо тя напомня някаква отломка, а не нашата сравнително полирана Земя. Тук тежестта, макар че е съвсем незначителна поради това, че астероидът е много малък, е безкрайно разнообразна и по посока, и по интензивност.

Друг път бях на първобитна въртяща се планета, но с почти кълбовидна форма. Поради въртенето относителната тежест на повърхността на планетата беше много различна: при полюсите на въртенето тя имаше най-голяма стойност и нормална посока — към центъра, но колкото повече се отдалечавах от тях, толкова по-слаба ставаше тя и толкова повече посоката й се отклоняваше към екватора; затова, идваш ли от полюсите, имаш чувството, че се спускаш от все по-стръмна и по-стръмна планина, макар че интензивността на тежестта отслабва и не е трудно да се задържиш на някоя по-голяма стръмнина; на известно разстояние между полюса и екватора посоката на тежестта съвпада с хоризонта, т.е. тя е успоредна на повърхността на планетата, и ти се струва, че се спускаш по отвесна стена. По-нататък почвата ти се струва наклонен таван, който на екватора се превръща в обикновен хоризонтален земен тапии, и трябва да се хванеш за каквото ти попадне, за да не отлетиш от планетата. Тук трябва да се стои нагоре с краката, както правят момчетата и акробатите, но с тази разлика, че кръвта не нахлува в главата, лицето не се зачервява и не те притиска към почвата огромната земна тежест, а, напротив, стреми се леко да те откъсне от издатините, за които си се хванал. Тук няма камъни — под влияние на центробежната сила те са отлетели от планетата и носейки се наоколо, само понякога се приближавах до нея.