Мечти за земята и небето
- Автор: Циолковский Константин Эдуардович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефка Василева
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Мечти за земята и небето». Краткое содержание книги:
Веднъж откъснах издатината, за която се бях хванал, и ето че заедно с нея започнах плавно да се отделям от планетата; тогава с всички сили се отблъснах от останалото в мен парче, което започна бързо да се отдалечава от мен и планетата, а аз започнах да се приближавам към нея; но тъй като този път попаднах на гладка част от планетата и нямаше абсолютно нищо, за което да се заловя, трябваше пак да се отдалеча от нея. Отначало се движех перпендикулярно към повърхността й, и то с нарастваща бързина, но ето, виждам, че съм престанал да се отдалечавам и дори започвам да се приближавам към нея. Не се ударих в нея, а само едва се докоснах, макар и на съвсем друго място, и пак започнах да се отдалечавам нормално. Имах впечатлението, че небето ме е отблъснало с невидимите си ръце и пак ме е поставило на планетата, но и планетата не ме приема и ме отблъсква — без удар, тайнствено. И така вечно издигане и спускане и все на различни места на планетата. Само случайно можех да се спусна на предишното си място.
Колкото по-бързо се върти планетата, толкова по-далеч от нея отиват откъсналите се от екватора тела. Но и за пълното отдалечаване от планетата, ако астероидът е малък, е достатъчна малка скорост на въртенето. При такава скорост предметите се отблъскват от центробежната сила завинаги и стават спътници на Слънцето…
Имаше още една почти кълбовидна въртяща се планета със сравнително огромна планина на екватора. Навсякъде на планетата превесът беше на страната на тежестта освен в планината, горната част на която поради по-бързото движение развиваше центробежна сила, превишаваща привличането на планетата. Като се изкачвахме от подножието й все нагоре, забелязахме, че тежестта отслабва до един пункт, където съвсем изчезва. Над тази критична точка тя пак се появява, но в обратна посока и се стреми да отхвърли всичко от почвата — човек трябва да ходи на главата си, по-точно на ръцете си, да се хваща за всичко, което му попадне, за да не се смъкне.
На друга подобна планета стоеше страшно висока кула, горе и долу тънка като вретено и съвсем без опора, т.е. без да се докосва до планетата. Разхождахме се под този въздушен замък и се чудехме защо не пада върху главите ни. Работата е там, че поради центробежната сила горната му част се стреми да отлети, а долната му част се привлича в противоположната посока. Формата и положението му са такива, че равновесието винаги се запазва.
383. Астероид с луна. Между орбитите на Марс и Юпитер имаше още една планета с ширина 56 версти, кратката история на която искам да ви разкажа. Тя имала спътник с диаметър около 6 версти. Спътникът се движел около нея на разстояние 60 радиуса на планетата (1680 версти) със скорост 4 1/2 метра в секунда (14 версти в час), като правел пълен оборот за 28 дни, както нашата Луна.
За обитателите на астероида естествено не представлявало никаква трудност прехвърлянето на спътника (очерк 38), за което бил достатъчен и един ден. Този спътник отдавна им бил омръзнал, защото с привличането си причинявал смущение и безпорядък в пръстените им, въртящи се около планетата.
Затова те решили да го унищожат като спътник и да го преобразуват до самия му център — отначало да го превърнат в тънък диск, а след това — в планетен пръстен.
Този пръстен поради симетричното си разположение и постоянното си действие вече не смущавал собствените пръстени на планетата и не пречел на обитателите й да се ширят до самия спътник, превърнат в пръстен.
И така планетата заедно със спътниците си образувала система, подобна на Сатурн с неговите пръстени.
Превръщането на спътника в пръстен било извършено за 10 години с помощта на енергията на слънчевите мотори. Пълно разлагане на планетата в диск след това е станало в продължение на хиляди години. След това вече дискът лесно можел да се превърне в слънчева «огърлица» (очерк 37).