Мечти за земята и небето

Веднъж откъснах издатината, за която се бях хванал, и ето че заедно с нея започнах плавно да се отделям от планетата; тогава с всички сили се отблъснах от останалото в мен парче, което започна бързо да се отдалечава от мен и планетата, а аз започнах да се приближавам към нея; но тъй като този път попаднах на гладка част от планетата и нямаше абсолютно нищо, за което да се заловя, трябваше пак да се отдалеча от нея. Отначало се движех перпендикулярно към повърхността й, и то с нарастваща бързина, но ето, виждам, че съм престанал да се отдалечавам и дори започвам да се приближавам към нея. Не се ударих в нея, а само едва се докоснах, макар и на съвсем друго място, и пак започнах да се отдалечавам нормално. Имах впечатлението, че небето ме е отблъснало с невидимите си ръце и пак ме е поставило на планетата, но и планетата не ме приема и ме отблъсква — без удар, тайнствено. И така вечно издигане и спускане и все на различни места на планетата. Само случайно можех да се спусна на предишното си място.

Колкото по-бързо се върти планетата, толкова по-далеч от нея отиват откъсналите се от екватора тела. Но и за пълното отдалечаване от планетата, ако астероидът е малък, е достатъчна малка скорост на въртенето. При такава скорост предметите се отблъскват от центробежната сила завинаги и стават спътници на Слънцето…

Имаше още една почти кълбовидна въртяща се планета със сравнително огромна планина на екватора. Навсякъде на планетата превесът беше на страната на тежестта освен в планината, горната част на която поради по-бързото движение развиваше центробежна сила, превишаваща привличането на планетата. Като се изкачвахме от подножието й все нагоре, забелязахме, че тежестта отслабва до един пункт, където съвсем изчезва. Над тази критична точка тя пак се появява, но в обратна посока и се стреми да отхвърли всичко от почвата — човек трябва да ходи на главата си, по-точно на ръцете си, да се хваща за всичко, което му попадне, за да не се смъкне.