Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Колко хора? Какви са?
— Врагове. Ще се справя с тях.
— Ще дойда с теб.
— Ти ще останеш. Момчето трябва да се защити. Напред има езеро, още не е замръзнало съвсем. Като излезете на него, завийте на север и продължете по брега. Ще стигнете до рибарско село. Потърсете убежище там, докато ви настигна.
Бран помисли, че Мийра ще възрази, но брат ѝ рече:
— Направи каквото казва. Той познава тази земя.
Очите на Джойен бяха тъмнозелени, с цвета на мъх, но натежали от умора, каквато Бран не беше виждал в тях преди. Малкият дядко. Южно от Вала момчето от наколните жилища бе изглеждало мъдро не за годините си, но тук беше също толкова объркано и уплашено, колкото и те. Все пак Мийра винаги го слушаше.
Това все още бе вярно. Студени ръце се шмугна между дърветата назад, откъдето бяха дошли, и четири гарвана плеснаха с криле след него. Мийра погледа след него, докато не се скри. Страните ѝ бяха зачервени от студ, дъхът ѝ излизаше бял от ноздрите. Придърпа качулката си, смуши лоса и продължиха напред. Преди да изминат двайсетина крачки обаче тя се обърна да погледне назад и рече:
— Хора? Какви хора? Диваци ли има предвид? Защо не иска да каже?
— Каза, че ще иде и ще се справи с тях — отвърна Бран.
— Каза, да. Каза и че ще ни заведе при тази триока врана. Онази река, дето я прехвърлихме тази сутрин, е същата като преди четири дни, кълна се. Обикаляме в кръгове.
— Реките завиват и лъкатушат — каза Бран колебливо, — а където има езера и хълмове, трябва да заобикаляш.
— Твърде много заобикаляне има — настоя Мийра, — и твърде много тайни. Не ми харесва. Той не ми харесва. И не му вярвам. Дори да оставим ръцете му. Обаче крие лицето си и едно име не иска да каже. Кой е той? Какво е? Всеки може да облече черно наметало. Всеки или всяко нещо. Не яде, изобщо не пие, и като че ли не усеща студа.
Вярно беше. Бран го беше страх да говори за това, но го бе забелязал. Всеки път, щом си намереха подслон за нощта, докато той с Ходор и Тръстиката се сгушваха един до друг за топло, обходникът се държеше настрана. Понякога Студени ръце затваряше очите си, но Бран не мислеше, че спи. А и още нещо имаше…
— Шалът. — Бран се огледа неспокойно, но нито един гарван не се виждаше наоколо. Всички черни птици бяха отлетели с обходника. Никой не подслушваше. Въпреки това заговори тихо: — Шалът на устата му никога не се втвърдява от лед като брадата на Ходор. Дори когато говори.
Мийра го изгледа рязко.
— Прав си. Никога не сме виждали дъха му, нали?
— Не. — Бяло облаче възвестяваше всяко ходор на Ходор. Когато Джойен или сестра му заговореха, техните думи също можеше да се видят. Дори лосът изпускаше във въздуха топла мъгла, щом издишаше.
— Ако не диша…
Бран неволно си спомни приказките, които му разправяше баба Нан, докато беше бебе. „Отвъд Вала живеят чудовищата, великаните и таласъмите, дебнещите сенки и мъртвите, които ходят — казваше, докато го завиваше под бодливото вълнено одеяло, — но те не могат да преминат, докато Валът стои здраво и мъжете на Нощния страж са верни. Тъй че спи, мой малък Брандън, момченцето ми, и сънувай сладки сънища. Няма чудовища тук.“ Обходникът носеше черното на Нощния страж, но ако изобщо не беше човек? Ако беше някое чудовище и ги водеше при други чудовища, за да ги изядат?
— Обходникът спаси Сам и момичето от съществата — каза Бран колебливо. — И ме води при триоката врана.
— Защо тази триока врана не иска да дойде при нас? Защо не можа тя да ни срещне при Вала? Враните имат криле. Брат ми отслабва с всеки ден. Докога ще вървим?
Джойен се закашля.
— Докато стигнем.
Скоро стигнаха до езерото и завиха на север, както им бе казал обходникът. Това беше лесното.
Снегът валеше от толкова дни, че Бран бе изгубил броя им, и беше превърнал езерото в огромна бяла пустош. Където ледът бе плосък, а земята неравна, минаването беше лесно, но там, където вятърът бе навял снега в бреговете, беше трудно да се разбере къде свършва езерото и къде започва сушата. Дори дърветата не бяха надежден водач, защото в езерото имаше гористи острови, а по брега — широки участъци, където не растяха дървета.
Лосът вървеше където намереше за добре, без да се съобразява с желанието на Мийра и Джойен на гърба му. Вървеше предимно под дърветата, но където брегът се отдръпваше на запад, хващаше по-прекия път през замръзналото езеро, заораваше в снежните преспи, по-високи от Бран, а ледът пукаше под копитата му. На откритото вятърът бе по-силен, студен северен вятър, който виеше над езерото, врязваше се през пластовете вълна и кожа и всички се разтреперваха. Духнеше ли в лицата им, навяваше в очите им сняг и ги заслепяваше.