Танц с дракони

Вълчището тръгна към месото, мършава сива сянка, плъзгаща се от дърво на дърво, през езерца от лунна светлина и над гърбици сняг. Вятърът лъхаше около него и менеше посоката си. Изгуби миризмата, намери я, после пак я изгуби. Докато я търсеше, долови далечен звук и ушите му щръкнаха.

„Вълк“, разбра го веднага. Лято застъпва дебнешком към звука, вече нащрек. Много скоро миризмата на кръв се върна, но вече имаше други миризми. Пикня и сухи кожи, курешки, пера и вълк, вълк, вълк. Глутница. Щеше да се наложи да се бие за месото си.

Те също го подушиха. Когато излезе от тъмното на дърветата и пристъпи в опръсканата с кръв поляна, го гледаха. Женската дъвчеше кожен ботуш, в който все още имаше половин крак, но при появата му го пусна. Водачът на глутницата, стар мъжкар с прошарена с бяло муцуна и сляпо око, тръгна да го пресрещне и заръмжа, оголил зъби. Зад него по-млад мъжкар също показа зъбите си.

Светложълтите очи на вълчището попиха гледката наоколо. Кълбо от черва, намотани през един храст и оплетени в клоните му. Пара, вдигаща се от разпран корем, наситена с миризмите на кръв и месо. Глава, взряна невиждаща в рогатата луна, страни, раздрани и разкъсани до кървав кокал, дупки вместо очи, врат, свършващ на раздрано пънче. Локва замръзнала кръв, лъснала червена и черна.

„Хора.“ Вонята им изпълваше света. Живи щяха да са колкото пръстите на човешка лапа, но вече ги нямаше. „Мъртви. Свършили. Месо.“ Загърнати в наметала и качулки преди, но вълците бяха разкъсали облеклото им на парцали в страстта си да стигнат до плътта. Тези, на които все още бяха останали лица, бяха с гъсти бради, покрити с лед и замръзнали сополи. Падащият сняг бе започнал да погребва останките им, толкова бледи на фона на черното от разкъсаните наметала и бричове. „Черно.“

На много левги оттам момчето се размърда неспокойно.

„Черно. Нощният страж. Те са от Нощния страж.“

За вълчището бе все едно. Бяха месо. Беше гладен.

Очите на трите вълка грееха жълти. Вълчището люшна глава, после оголи зъби и изръмжа. По-младият мъжкар заотстъпва. „Опашка — разбра той. Но едноокият отвърна с ръмжене и тръгна напред. — Глава. И не се бои от мен, макар да съм дваж по-голям.“

Погледите им се кръстосаха.

Варг!

После двамата връхлетяха един срещу друг, вълк и вълчище, и вече нямаше време за мислене. Светът се сви до зъб и нокът, хвърчеше сняг, докато се търкаляха, въртяха и деряха един друг, а другите вълци ръмжаха и щракаха със зъби около тях. Челюстите му се стегнаха над сплъстена козина, хлъзгава от скреж, на крайник, тънък като суха пръчка, но едноокият задращи към корема му и се изтръгна, превъртя се и скочи върху него. Жълти зъби изщракаха на гърлото му, но той отръска от себе си стария сив братовчед като плъх и след това връхлетя и го събори. Търкаляха се, деряха, ритаха, биеха се, докато и двамата бяха раздрани и свежа кръв обагри снега. Но накрая едноокият вълк легна на гръб и оголи корема си. Вълчището му изщрака още два пъти със зъби, подуши задника му и вдигна крак над него.