Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Засега. Ще видим колко добре го държиш. — Станис го посочи с пръст. — Задръж си руините, щом значат толкова много за теб. Но помни: ако някоя от тях остане празна до края на годината, ще ги взема с твое съгласие или без него. И ако само една падне в ръцете на врага, ще ти падне и главата. Сега си върви.
Лейди Мелисандра се надигна от мястото си край огнището.
— С ваше позволение, ваше величество, ще заведа лорд Сняг до покоите му.
— Защо? Той знае пътя. — Станис махна с ръка. — Добре де, прави каквото искаш. Деван, гладен съм. Варени яйца и лимонова вода.
След топлината на кралския соларий студът в охраняваното стълбище смразяваше до костите.
— Вятърът се усилва, милейди — предупреди сержантът Мелисандра, докато подаваше оръжията на Джон. — Може би ще ви трябва по-топло наметало.
— Вярата ми ме топли. — Червената жена тръгна с Джон надолу по стъпалата. — Негово величество започва да те харесва.
— Виждам. Заплаши да ме обезглави само два пъти.
Мелисандра се засмя.
— Трябва да се боиш от мълчанието му, не от думите му. — Щом излязоха на двора, вятърът изду наметалото на Джон и то заплющя срещу нея. Червената жрица избута настрани черната вълна и пъхна ръка под мишницата му. — Може да се окаже, че не грешиш за краля на диваците. Ще се помоля на Господаря на Светлината да ми изпрати напътствие. Когато се взирам в пламъците, мога да виждам през камък и пръст и да откривам истината в човешките души. Мога да говоря с отдавна мъртви крале и с все още неродени деца и да гледам как годините и сезоните припламват и гаснат до самия край на времето.
— Пламъците ви никога ли не грешат?
— Никога… въпреки че, ние, жриците, сме смъртни и понякога грешим. Бъркаме „това трябва да стане“ с „това би могло да стане“.
Джон усещаше топлината ѝ дори през вълната и щавената кожа. Както бяха хванати под ръка, привличаха любопитни погледи. „Ще си шепнат в казармите тази нощ.“
— Ако наистина можете да видите утрешния ден във вашите пламъци, кажете ми кога и къде ще дойде следващият щурм на диваците. — Издърпа ръката си.
— Р’хлор ни праща каквито видения пожелае. Но ще подиря за този Тормунд в пламъците. — Червените устни на Мелисандра се извиха в усмивка. — Виждала съм те в пламъците си, Джон Сняг.
— Заплаха ли е това, милейди? И вие ли се каните да ме изгорите?
— Погрешно ме разбра. — Погледна го изпитателно. — Боя се, че те правя неспокоен, лорд Сняг.
Джон не го отрече.
— Валът не е място за жена.
— Грешиш. Мечтала съм за вашия Вал, Джон Сняг. Велико е знанието, което го е издигнало, и велики са заклинанията, затворени под леда му. Ние крачим под една от опорните точки на света. — Мелисандра погледна нагоре по ледената стена и дъхът ѝ заизлиза на топъл влажен облак във въздуха. — Това място е толкова мое, колкото твое, и много скоро може да се окаже, че имаш огромна нужда от мен. Не отказвай приятелството ми, Джон. Виждала съм те в бурята, ужасно затруднен, с врагове отвсякъде. Имаш толкова много врагове. Да ти кажа ли имената им?
— Знам имената им.
— Не бъди толкова сигурен. — Рубинът на гърлото на Мелисандра заблещука по-ярко. — Не от враговете, които те проклинат в лицето, трябва да се боиш, а от тези, които ти се усмихват, докато ги гледаш, и точат ножовете си, когато обърнеш гръб. Добре би било да държиш вълка си близо до теб. Лед виждам, и ками в тъмното. Замръзнала кръв, червена и твърда, и оголена стомана. И е много студено.
— Винаги е студено на Вала.
— Така ли мислиш?
— Знам го, милейди.
— Значи нищо не знаеш, Джон Сняг — прошепна Мелисандра.
Бран
„Стигнахме ли вече?“
Бран никога не изричаше думите на глас, но често бяха на устните му, докато раздърпаната им група се тътреше през горички стари дъбове и извисяващи се сиво-зелени смърчове, покрай мрачни борове и светлокафяви кестени. „Близо ли сме?“ — питаше се момчето, докато Ходор се катереше по каменист склон или се спускаше в някой тъмен овраг, където преспите мръсен сняг пращяха под краката му. „Колко още остава? — мислеше си, докато грамадният лос цапаше през полузамръзнал поток. — Колко още? Толкова е студено. Къде е триоката врана?“
Люшна се в плетения кош и се изгърби. Снегът отново се сипеше, мокър и тежък. Ходор вървеше с едното око затворено и замръзнало, гъстата му кафява брада бе плетеница от скреж, ледени висулки бяха провиснали от краищата на рунтавите му мустаци. Все така стискаше ръждясалия дълъг меч, който беше взел от криптите под Зимен хребет, и от време на време замахваше по някой клон и смъкваше облак сняг.