Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Няколко изщраквания, предупредително ръмжене и женската и опашката също се покориха. Глутницата бе негова.
Плячката — също. Тръгна от човек на човек, душеше, докато се спря на най-големия, безлико същество, стиснало черно желязо в една ръка. Другата липсваше, откъсната от китката, чуканът бе овързан в кожа. Кръвта течеше гъста и лепкава от раната на гърлото му. Вълкът я загълта с език, облиза безоката развалина на носа и страните му, после зарови муцуната си в шията му, разпори я и изгълта къс сладко месо. Не помнеше да е ял толкова вкусно месо.
Когато свърши с този, се премести на следващия и изяде най-хубавите късове и от него. Гарвани го гледаха от дърветата, присвити, чернооки и безмълвни по клоните, снегът се сипеше. Другите вълци се примириха с останките от пира му. Старият мъжкар яде пръв, после женската, после опашката. Вече бяха негови. Бяха глутница.
„Не — прошепна момчето, — имаме си друга глутница. Лейди е мъртва и може би Сив вятър също, но някъде все още ги има Рошльо, Нимерия и Дух. Помниш ли Дух?“
Падащият сняг и пируващите вълци взеха да заглъхват. В лицето го лъхна топлина, утешителна като майчини целувки. „Огън — помисли той. — Дим.“ Носът му потрепна от миризмата на печено месо. А след това лесът пропадна и той отново, бе в дългата къща, върнал се в сакатото си тяло и зяпнал огъня. Мийра Тръстиката обръщаше къс месо над пламъците, оставяше го да се запече и зацвърчи.
— Тъкмо навреме — каза му. Бран потърка очи с опакото на ръката си и се изтътрузи до стената да седне. — За малко да проспиш вечерята. Обходникът намери свиня.
Зад нея Ходор ръфаше буца горещо овъглено месо и по брадата му капеше кръв и мазнина. Между пръстите му се вдигаха вейки дим.
— Ходор — мърмореше между хапките, — ходор, ходор.
Мечът му лежеше на пръстения под до него. Джойен Тръстиката отхапваше от своето парче на малки хапки, сдъвкваше всяко късче месо десетина пъти, преди да го глътне.
„Обходникът е убил прасе.“ Студени ръце стоеше до вратата, един гарван бе кацнал на рамото му, и двамата бяха вторачени в огъня. Отражения от пламъците мъждукаха в четирите черни очи. „Той не яде — спомни си Бран. — И го е страх от пламъците.“
— Каза „никакъв огън“ — напомни на водача им.
— Стените скриват светлината, а утрото е близо. Скоро ще тръгнем.
— Какво стана с хората? Враговете зад нас?
— Няма да ви безпокоят.
— Кои бяха те, диваци ли?
Мийра обърна месото да опече другата страна. Ходор дъвчеше, гълташе и си мърмореше тихо и щастливо. Само Джойен като че ли усети какво става, когато Студени ръце извърна глава към Бран.
— Бяха врагове.
„Мъже от Нощния страж.“
— Ти си ги убил. Ти и гарваните. Лицата им бяха целите разкъсани и очите им ги нямаше. — Студени ръце не го отрече. — Те бяха твои братя. Видях. Вълците бяха разкъсали дрехите им, но все пак го разбрах. Наметалата им бяха черни. Като ръцете ти. — Студени ръце не отвърна. — Кой си ти? Защо са ти черни ръцете?
Обходникът загледа дланите си все едно, че изобщо не беше ги забелязвал досега.
— Щом сърцето спре да бие, кръвта на човек изтича до крайниците му и там се сгъстява и съсирва. — Гласът му хриптеше в гърлото, тънък и мършав като него. — Дланите и стъпалата му се подуват и стават черни като пудинг. Останалото от него става бяло като мляко.
Мийра Тръстиката се надигна с тризъбото копие в ръка и парчето димящо месо още в другата.
— Покажи ни лицето си.
Обходникът не се подчини.
— Той е мъртъв. — Бран усети горчив вкус в гърлото си. — Мийра, той е нещо мъртво. Чудовищата не могат да преминат, докато Валът стои и мъжете на Нощния страж стоят верни, така казваше баба Нан. Той дойде да ни срещне при Вала, но не можа да премине. Затова изпрати Сам с онова момиче диваче.
Ръката на Мийра се стегна около дръжката на тризъбото копие.
— Кой те прати? Кой е тази триока врана?
— Приятел. Ясновидец, чародей, както искаш го наречи. Последният зеленозрящ.
Дървената врата на дългата къща се отвори с трясък. Отвън вятърът виеше, студен и черен. Дърветата бяха пълни с грачещи гарвани. Студени ръце не помръдна.
— Чудовище — каза Бран.
Обходникът го погледна все едно, че останалите не съществуваха.
— Твое чудовище, Брандън Старк.
— Твое — повтори гарванът от рамото му. Отвън гарваните в дърветата подеха зова му и нощта заотеква с песента: — Твое, твое, твое.
— Джойен, сънува ли това? — попита Мийра брат си. — Кой е той? Какво е? Какво ще правим сега?
— Вървим с обходника — отвърна Джойен. — Стигнахме твърде далече, за да се връщаме, Мийра. Никога няма да успеем да се върнем живи до Вала. Вървим с чудовището на Бран или умираме.