Ангел с часовников механизъм

И Теса се събуди, дишайки тежко, а книгата падна от скута й, когато тя се изправи. Сънят си бе отишъл, ала музиката бе останала, силна, омайна и сладка. Тя отиде до вратата и надникна в коридора.

Там музиката се чуваше по-силно. Всъщност, идваше от една стая по коридора, вратата на която бе леко открехната, и звуците излизаха през нея като вода през тясното гърло на ваза.

Като в сън Теса прекоси коридора и постави нежно ръка на вратата, която се отвори при докосването й. Стаята бе тъмна, осветена само от лунната светлина. Видя, че не е много по-различна от собствената й спалня в другия край на коридора, със същото голямо легло, със същите масивни мебели. Завесите бяха дръпнати и бледа лунна светлина се процеждаше в стаята, като дъжд от светли точици. В квадратния отрязък светлина, влизаща през прозореца, стоеше някой. Момче, което изглеждаше твърде слабо, за да е възрастен мъж. То държеше цигулка, подпряна на рамото. Бузата му почиваше върху инструмента, а лъкът минаваше отново и отново през струните, вадейки трели, по-нежни и красиви от всичко, което Теса някога бе чувала.

Очите му бяха затворени.

— Уил? — попита той, без да ги отваря или да спира да свири. — Ти ли си?

Теса не отговори. Не можеше да отвори уста и да прекъсне музиката, но в следващия момент момчето спря само, отпусна лъка си и отвори намръщено очи.

— Уил — каза той, но след това видя Теса и зяпна изненадан. — Вие не сте Уил!

Звучеше любопитен, не подразнен, макар че Теса бе нахлула в спалнята му посред нощ и го бе видяла да свири на цигулка по пижама, или поне според Теса приличаше на пижама. Носеше широки панталони и риза без яка, с дреха от тъмна коприна, наметната върху тях. Бе млад, около възрастта на Уил, и впечатлението за младост се подсилваше от слабото му телосложение: висок, но много мършав. Изпод ризата му се подаваха черните символи, които бе видяла по-рано по кожата на Уил и Шарлот.

Сега вече знаеше как се наричат те. Руни. И знаеше какво означават. Че той е нефилим, потомък на хора и ангели. Не бе чудно, че кожата му сякаш блестеше на лунната светлина, подобно на магическата светлина на Уил. Косата му също блестеше в сребристо, както и скосените му очи.

— Много съжалявам — каза тя, прочиствайки гърлото си. Звукът й прозвуча ужасно грубо и шумно в тишината на стаята. Прииска й се да се смали. — Не исках да нахлувам така. Просто… моята стая е от другата страна на коридора и…

— Няма нищо — той свали цигулката от рамото си. — Вие сте госпожица Грей, нали? Момичето, което променя вида си. Уил ми разказа малко за вас.