Всичко наопаки

Дана мълчаливо кимна и се прибра в стаята си „да се занимава със самоподготовка по хуманитарните предмети“, а аз останах да чакам домашната помощница Нина, на която е било наредено да изслуша моите указания и да направи всичко в съответствие с тях. С една дума, в онзи момент смятах, че съм направил всичко, за да се харесам на Дана и най-вече на нейните родители, защото моята работа наистина зависи от момичето, но все пак главно от баща й. Бях невероятно учтив и се постарах да изглеждам компетентен, макар че едва ли някой се досеща какви усилия ми струваше това. Израсъл съм в учителско семейство, но съм живял като обикновено улично момче, което се занимава с изключително мъжки вид спорт, и съм бил като всички мои приятели побойник, дребен хулиган и любител на мръсни вицове. Вярно, мама и тате се опитваха да ми втълпят правилата на добрия тон и да ме научат на интелигентна реч, но безуспешно, в смисъл, че аз научих всичко това и при необходимост можех да се престоря на възпитано момче, но тази наука така и не стана за мен начин на живот и поведение.

Домашната помощница Нина ми се стори точно копие на Дана, само че по-възрастна и десет пъти по-стройна; неразговорлива, без никаква усмивка, тя мълчаливо слушаше моите — ако ми позволите да се изразя така указания и си записваше в дебела тетрадка, без да задава никакви въпроси. В средата, в която живеех преди катастрофата, липсваха домашни помощници и всички мои представи за тази категория домашен персонал се основаваха върху филмите, където възрастни лелки с неизменните си престилки се стараеха да нахранят своите питомци обилно, грижеха се за тях като за собствени деца, бяха в течение на всички техни семейни, че и служебни проблеми, даваха полезни съвети и вечно мърмореха срещу непослушните си господари, ако те например не се хранеха добре или не можеха да намерят вратовръзката за официалния си костюм. Ала по всичко личеше, че нашата Ниночка не беше от тях. Дали не страдаше от излишно любопитство и обич към семейството, в което работеше, или пък господата Руденко бяха подредили нещата така, че никой да не смее да гъкне — не разбрах. По-вероятно ми се виждаше второто обяснение, защото смятах, че любопитството е също толкова естествена женска черта, колкото и стремежът към красота. Както няма жени, които не искат да бъдат красиви, така няма и нелюбопитни жени.

Очерталата се почивка прекарах в „своята“ стая пред компютъра, прегледах си пощата и най-сетне написах писма на всички, на които бях задлъжнял. След като ме бяха лишили от компютър, аз периодично се отбивах в интернет кафене, но за икономия на време отговарях само в най-неотложните случаи, а нали се сещате колко писма се бяха натрупали в пощенската ми кутия, докато съм лежал в болницата. Добре, че не знаех предварително за безкрайната добрина на новите ми господари, инак още днес щях да домъкна тук дисковете с моите игрички и щях да се отдам на любимото си занимание, а така, от скука си оправих и пощата. При възможност да пострелям определено нямаше да ми стигне волята да отговарям на писма.