Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
— Вече не играя игрички — рекох.
Отпуснах ръце върху дръжките на тежките врати.
— Имах брат, от когото научих ценен урок. Брат Хендрик. Дивак беше той и не знаеше що е страх.
Едва споменах името му и той цъфна до мен, като дявол, когото си призовал със заклинание. Стоеше пред бащините ми врати, засмян такъв, нетърпелив, чак тропна с крак. Брат Хендрик, тъмен като мавър, черната му коса на плитки и възли, дълга под раменете, строен и атлетичен, дългокрак като трол, назъбен розов белег разсичаше лицето му от лявото око до ъгъла на устата, още по-стряскащ на фона на мръсната кожа.
— Брат Йорг — поздрави той и ми кимна.
— Покажи ѝ как умря, братко — казах аз.
При което той взе че се ухили широко, моят брат Хендрик, и конотският копиеносец нападна отново от внезапно завихрил се дим. Конотското копие е грозно оръжие, назъбено двойно и тройно, с наточени зъбци почти по цялата дължина на острието. Копие, което не можеш да извадиш гладко от месото на човек.
Хендрик пое копието с корема си, точно както го помнех, с пълните подробности, чак до звънливия пукот на разкъсана метална ризница. Очите му се уголемиха, прословутата му усмивка стана още по-широка, но също и крива и алена. Висеше забоден на дългото копие, конотецът далеч извън обхвата на меча му, не че Хендрик имаше сили да го размаха.
— Дълбоко се съмнявам, че брат Хендрик ще успее да се измъкне от това копие — казах аз през призраците на писъци и спомена за трясъка на меч в меч. — Сигурно би могъл да събере смелост и сили и с голяма доза късмет, плюс гигантска болка, да се изниже от копието. Само дето около зъбците биха останали повече черва, отколкото в корема му. Би могъл да постъпи и така, вярно, но понякога единственият ти избор е да повишиш залога, да се хвърлиш в обратната посока, да притиснеш противника си още крачка-две напред по пътеката, която сам е избрал, по-далеч, отколкото е смятал да стигне.
Брат Хендрик захвърли меча, изтръска щита от сгъвката на лакътя си. Стисна с две ръце дръжката на копието, над зъбците, и го заби още по-дълбоко. Върхът изскочи черен и капещ от гърба му, наточени зъбци и цял метър дърво бяха минали през корема му, разкъсвайки всичко по пътя си, и така, с цената на две устремни крачки, брат Хендрик стигна до врага си.
— Гледай — казах аз.
Брат Хендрик заби чело в лицето на копиеносеца. Две червени ръце стиснаха врата на конотеца и го приближиха още. Хендрик падна, притиснал в хватка своя човек, зъбите му потънали дълбоко в беззащитното гърло. Димът погълна и двамата.
— Онзи копиеносец трябваше да си бие шута навреме — рекох. — Ти трябва да си биеш шута сега, Катерин.
Стиснах дръжките на вратата на тронната зала и дръпнах, но не метала, не. Изтеглих от тъмния порой на собствените си сънища, онези трескави сънища отпреди много време, когато лежах полумъртъв и гноясвах от трънните си рани. Скреж се разля от пръстите ми, полази по бронза, по дървото, и от всички снадки и болтове на вратите потече гной. Сладката ѝ смрад ме върна в нощта, когато се събудих трескав от силната болка и заварих Инч, помощника на брат Глен, да ме опипва. Бях на девет тогава и не разбирах много, но начинът, по който той се дръпна, разкривеното му, а иначе кротко лице, капките пот по челото, сякаш и него, като мен, го мореше треска, всичко това ми помогна да се досетя. Инч се обърна, без да каже нищо, и тръгна към вратата, бързаше, но не тичаше. А трябваше да тича.
Ръцете ми, бели върху заскрежения бронз на дръжките, усещаха не студения метал, а тежестта на нагорещената маша, която грабнах от огнището. Не знам как съм намерил сили да стана от масата, където от дни ми пускаха кръв да ме изчистят, но явно съм се смъкнал някак, помня, че чаршафът падна на пода, а аз хукнах гол към напаленото огнище. Настигнах Инч при вратата и когато той се обърна, забих машата между ребрата му. Изквича както квичат прасетата, когато касапинът ги коли. Само една дума му казах. Едно име: Верен.
Подпалих лечебницата не за да се стопля, макар зъбите ми да тракаха от треската. Запалих я, за да бъда отново чист. Да изгоря всяка следа от ръцете на Инч и неговото зло. Да унищожа всеки спомен за собствената си слабост и провал.
— Идеята ми беше да остана там — прошепнах аз, много тихо. Тя щеше да ме чуе така или иначе. — Не помня как съм си тръгнал. Не помня колко близо са били пламъците.