Императорът на тръните

Слънцето описа дъгата си в небето, единствен свидетел на дългата ѝ агония, и накрая, в мрака под звездното множество, тя се надигна и седна. Главата ѝ пулсираше от спомени. Не пълната карта на живота, който беше изоставила съзнателно, но достатъчно месце по скелета, за да е в унисон с мястото, на което бе тя — на прага между живото и мъртвото. Уви ръце около себе си и усети как изпъкват ребрата ѝ, колко е хлътнал коремът ѝ, колко са спаружени гърдите. Ала най-студеният факт, най-суровата присъда дойде от обобщението на връхлетелите я спомени. Никаква трагедия не я беше тласнала по избрания път. Не беше избягала от конкретен ужас, не беше жертва на нетърпима болка или загуба, не смъртен страх я бе гонил по петите. Нищо такова, само обикновена алчност — жажда за власт, жажда за други неща, както и любопитство, най-обикновено глупаво любопитство. Ето такива нужди я бяха изкушили да тръгне сред мъртвите, да търси покварата, да отхвърли всичко човешко. Нищо поетично, мрачно или значимо, просто посредствените дребни желания на един обикновен дребен живот.

Пое си дълбоко дъх. Неприятно ѝ бе, че се налага да го прави. Йорг Анкрат ѝ беше причинил това. Усети как сърцето се блъска в гърдите ѝ. Беше толкова млад, дете почти, а на два пъти я беше победил. Оставил я беше да лежи тук повече жива, отколкото мъртва. Накарал я беше да чувства!

Махна една пиявица от крака си, после още една, подути от кръвта ѝ. Кожата я сърбеше там, където се бяха гощавали комари. От години не беше представлявала интерес за такива същества, от години не можеха да я докоснат, без миниатюрната искрица живот, която носеха в крехките си телца, да угасне.

Тресавището вонеше. Усети миризмата чак сега, макар да беше живяла месеци в прегръдката му. Вонеше, а на вкус беше дори по-гадно. Чела се надигна, краката ѝ трепереха от слабост. Нощният хлад върху голото ѝ, омазано с кал тяло обясняваше донякъде тръпките, гладът и умората също имаха дял, но Чела трепереше най-вече от страх. Страх не от мрака, не от блатото, нито от дългото пътуване, което ѝ предстоеше. Страх я бе от Мъртвия крал. Представяше си студения му поглед, въпросите му, мъртвата му плът — всеки път избираше да облече нещо различно, но винаги мъртво, — виждаше и себе си, загърната в парцаливите останки на прежната си сила, как докладва за поредния провал.

Как изобщо се бе стигнало дотук? Некромантите бяха господарите на смъртта, не нейните слуги. Но когато Мъртвия крал се появи неканен сред най-тъмните им дела, некромантите си спомниха какво е страх, същият онзи страх, който уж бяха зарязали по пътя си. И не само нейната малка клика под връх Хонас. Сега вече знаеше това, макар повече от година да бе вярвала, че Мъртвия крал е демон, когото е събудила, дръзвайки да навлезе в територии, където хората нямат място, същество, фокусирано изцяло върху нея, после върху брат ѝ и малцината техни сподвижници. Ала Мъртвия крал говореше на всички, които поглеждаха отвъд живота. Всички, които се пресягаха през воала и черпеха по нещо оттам, за да напълнят с него останките на мъртвите. Всички, които се пресягаха към тази сила, рано или късно откриваха, че са се пресегнали към ръката на Мъртвия крал. И че той никога няма да ги пусне.