Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
Най-сетне затворих очи и позволих на множеството звезди да се скрият, изместени от една, червена. Друга една звезда е завела мъдрите влъхви до люлка във Витлеем. Чудех се дали мъдреците биха последвали звездата на Фекслър.
7.
Миризмата на пръст, която се рони червена в ръката ти. Рони се и ти показва, че си у дома. Слънцето, което е запалило живот в новороденото и го поддържа в упорития млад мъж, описва дъги между ален изгрев и ален залез. В мрака реват лъвове.
— Не ти е тук мястото, жено.
Тя иска мястото ѝ да е тук. Дошла бе, привлечена от силата на копнежа му, яхнала вълната на неговата кончина.
— Върви си у дома. — Гласът му е дълбок, заповеднически. Всичко, което изрича, звучи мъдро.
— Мога да ти кажа защо те е харесвал. — Тя няма дом.
— Ти също го харесваш, но развалата ти е голяма и заради нея не знаеш какво да правиш с чувствата си.
— Не смей да ме съжаляваш, Кашта. — Гняв, който е смятала за изчерпан, припламва отново. Червената пръст, бялото слънце, схлупените колиби, всичко изглежда някак по-далеч.
— Името ми не е твое да си играеш с него, Чела. Върви си.
— Не ми казвай какво да правя, Нубанецо. Мога пак да те превърна в свой роб. В своя играчка.
Светът му се е смалил до светла кръпка в ъгъла на полезрението ѝ, дребен детайл, скрит в общата красота.
— Аз вече не съм там, жено. Тук съм. В ритъма на барабаните, в сянката на колибите, в отпечатъка от лъвска лапа. — Всяка дума долита все по-тиха и по-дълбока.
Чела вдигна лице от смрадливата кал и плю. Устата ѝ беше пълна с гадна вода. Ръцете ѝ бяха потънали до лактите в тресавището, гъста тиня се стичаше по лицето и косата ѝ. Плю отново, кал изхрущя между зъбите ѝ.
— Йорг Анкрат!
Паяжината от некромантство, която месеци наред беше заплитала връз тресавището, докато магията не проникна във водата, калта и плаващите пясъци, докато не стигна дълбоко-дълбоко до най-старите мъртви, които блатото беше погълнало преди столетия, сега лежеше на парцали, силата ѝ изтичаше, заразена от живота на жаби, червеи и блатни птици. Чела усети, че потъва. Трябваше да стигне до по-твърда почва. Призова последните остатъци на силата си и тръгна към една ниска могила, издигаща се над тинята.
Небето пазеше спомен за синьо, избеляло, сякаш твърде дълго е стояло на слънце. Чела лежеше по гръб, усещаше хиляди трънчета под себе си, усещаше, че ѝ е студено отстрани и горещо на лицето. Стон избяга от гърлото ѝ. Болка. Когато некромант използва твърде много сила, когато изчерпи смъртта в себе си, остава само болка да запълни празното. В крайна сметка нали това е животът. Болка.
— Проклет да е. — Чела лежеше и стенеше, почти жива за пръв път от много време, едва досягайки границите на мъртвата земя. Зъбите ѝ скърцаха, мускулите ѝ бяха твърди на камък, болката я заливаше на вълни. — Проклет да е.
Един гарван я гледаше, лъскаво черен, кацнал върху камък на върха на могилата.
Гарванът заговори, дрезгав грак, който се изпълваше със съдържание на пресекулки:
— Не болката на завръщането държи некромантите далеч от живота. Не това ги държи толкова далеч — много далеч, възможно най-далеч, без да изгубят напълно връзката си със света на живите. Не това, а спомените.
Думите излизаха от човката на гарвана, но бяха на брат ѝ, отпреди много години, когато бе започнал да я учи, когато за пръв път я бе изкушил с идеята за заклетите в смъртта. В мигове на съжаление тя обвиняваше него, сякаш той я бе придумал към развалата, сякаш едните думи я бяха отделили от всичко праведно. Ала Йорг Анкрат беше сложил край на братовите ѝ приказки. Когато го обезглави под връх Хонас, когато отхапа от сърцето му, когато открадна частица от силата му.
— Махай се, гарван проклет — изсъска тя през стиснати зъби. Но спомените вече се просмукваха зад очите ѝ като гной, която изстискваш от рана.
Гарванът я гледаше. Камъкът под него беше полазен от лишеи, тук мътнооранжев, там бледозелен, болен сякаш. Птицата задържа прибуления ѝ от болката поглед, очи хем черни, хем светли някак, лъскави.