Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
Църковен напев стигна до мен през гробището: монасите приключваха ранната си молитва. Реших да изчакам.
Бърло имаше планове да тръгнем на север със съкровището на „Св. Себастиан“. Да стигнем до брега, където в ясен ден човек можел да види през Тихото море и да зърне платната на половин дузина народи. Пристанище Немла може и да плащаше данъци на Ремс, но не се съобразяваше ни най-малко със законите на лорд Аджа. Там на власт бяха пиратските лордове и всичко беше за продан — от свещени реликви до човешка плът. Най-често купувачи бяха мъже от Островите, бретанци от Удавените земи, всичките моряци. Казваха, че ако всички бретанци слязат едновременно от корабите си, Островите няма да ги поберат.
Веднъж Нубанеца ми изпя с дълбокия си глас песен от Бретанските острови. В песента се пееше, че бретанците имали сърца от дъб, но според Нубанеца кръвта им била отвара от едно по-тъмно и по-древно дърво, от тис. От тиса идвали и дългите им лъкове, с които мъжете на Бретан били затрили повече хора в дългата си история, отколкото Строителите затрили с куршуми и бомби по време на краткото си владичество.
Изчаках до вратите на църквата да свърши песнопението, но макар да чувах гласове и скърцане на пейки, никой не излизаше. После всичко утихна и след още минута-две събрах смелост да бутна вратите и да вляза в тишината.
Един монах бе коленичил в молитва с лице към олтара, сам. Останалите явно бяха излезли през друга врата към манастирския комплекс. Светлината се лееше през прозорците от цветно стъкло и се сипваше шарена около монаха, едно зелено петно танцуваше по плешивината му. Докато го чаках да приключи с тормоза си над всевишния, ми хрумна, че не знам как да помоля за убежище. Имам много таланти, но актьорското майсторство не е сред тях, и макар бързо да подредих в главата си необходимите думи, знаех, че ще прозвучат фалшиво и пълни с цинизъм. Според някои „извинявай“ е най-трудната дума, но мен открай време ме затрудняваше друга — „помощ“.
Накрая реших да заложа на силните си страни. Не изчаках монахът да приключи с мълчаливото си мрънкане и не помолих за помощ.
— Дошъл съм да стана монах — рекох, с неизказаната уговорка, че по-скоро адът ще замръзне и раят ще пламне, преди аз да приема монашески постриг.
Мъжът се изправи бавно и се обърна да ме погледне. Цветовете на прозореца се хлъзнаха по сивото му расо. Гирлянд от черни къдрици обрамчваше лъскавия скалп на тонзурата му.
— Обичаш ли Бог, момче?
— Повече от това не мога да го обичам.
— Покайваш ли се за греховете си?
— Кой човек не го прави?
Имаше топли очи и кротко лице.
— А смирен ли си, момче?
— По-смирен от това не мога да бъда — рекох.
— Добре си служиш с думите, момче — усмихна се той. Бръчиците край очите му показваха, че често се усмихва. — Може би твърде добре. Бързият ум често се превръща в терзание, обръща човек срещу вярата му. — Събра пръстите на двете си ръце в кула.
— Във всеки случай, много си малък да станеш послушник. Върви си у дома, момче, преди родителите ти да са разбрали, че те няма.
— Аз нямам майка — казах. — Нито баща.
Усмивката му стана още по-мека.
— Е, това е друго нещо. При нас имаме сираци, спасяваме ги от развалата на пътя и ги учим в Божия промисъл. Ала повечето прибираме още в младенческа възраст, животът им не е лек, момчетата се трудят усилно, както на полето, така и в учебната стая, има и правила. Много правила.
— Дойдох тук да бъда монах, а не сирак, брат, а не син. — Не исках да ставам монах, разбира се, но кажат ли ми, че не мога да направя нещо, винаги се разпалвам. Съзнавах, че съм увреден, че не е нормално да се паля така при всяко „не“ и кръвта ми да се качва в главата за нищо, но да знаеш и да правиш са различни неща.
— Много от послушниците ни идват от сиропиталището. — И да беше усетил гнева ми, не го показа. — Самият аз съм бил оставен на стъпалата пред църквата преди много години.