Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
Намериха ме в гората. Искал бях да отида при каменното момиче, да легна на земята, където бях погребал кучето си, и да чакам пролетта заедно с тях, но ме хванаха, преди да стигна дотам.
Вдигнах глава.
— Но не натам съм тръгнал тази вечер, Катерин.
Има истини, които знаеш, но които не искаш да изречеш гласно. Дори сам на себе си не искаш да ги кажеш, в мрака, когато всички сме сами. Има спомени, които уж виждаш, а всъщност не. Неща, които си отделил настрана, докато станат абстрактни и изгубят значението си. Някои врати, отвориш ли ги веднъж, остават отворени. Знаех това, знаех го дори когато бях на девет. И ето сега — врата, която бях затворил отдавна като капака на ковчег, чието съдържание не искаш да виждаш. Страх разтресе ръцете ми и аз стиснах здраво, за да не изпусна дръжката. Цялото ми същество се бунтуваше, но трябваше да изгоня Катерин от сънищата си и отново да стана господар на нощите си. А честността оставаше най-силното ми оръжие.
Натиснах дръжките на онези врати, целите в скреж и развала, дръпнах ги рязко и ме заболя, все едно забивах копие в червата си, кърваво копие, което потъва бавно и ме разкъсва. Вратите изскърцаха жално и се отвориха, но не към тронна зала, не към двора на баща ми, а към мрачен есенен ден и раздрана от коловози пътека, която криволичеше нагоре през долината към манастира.
— Проклет да съм, ако го направя!
Лъжеца отдавна беше прокълнат, но никой от нас не си направи труда да го изтъкне. Вместо това стояхме в калта, гърбехме се под поривите на влажния западен вятър и гледахме към манастира.
— Ще идеш там и ще ги помолиш да ти видят раната — повтори Бърло Дебелака.
Бърло въртеше меча добре и умееше да гледа страшно. Не беше веселяк, и как иначе с толкова сланина по себе си, но не притежаваше авторитета, с който брат Прайс ни облъчваше приживе.
— Проклет да съм, ако…
Брат Райк зашамари Лъжеца по врата и той се строполи по лице на разкаляната земя. Грамло, Родат, Сим и другите се скупчиха около Райк.
— Няма да види много — рекох.
Обърнаха се вкупом да ме погледнат, което даде възможност на Лъжеца да се надигне на четири крака, целият прашен от пътя и омазан с рядката кал. Може да бях убил Прайс с три камъка, но това не ме правеше нито по-голям, нито по-як. Бях кльощаво десетгодишно дете и братята не ме вземаха на сериозно. Фактът, че изобщо бях оцелял толкова дълго, се дължеше поравно на две неща — бях бърз с ножа и Нубанеца ме бе взел под крилото си. Щяха да минат още две години, през които сър Макин да ме намери и да се съюзи с Нубанеца в моя защита, преди братята да ме признаят за свой главатар и да приемат решенията ми, без да спорят на всяка крачка.
— К’во рече, джудже? — Райк още не ми беше простил, задето видях сметката на Прайс. Подозирам, че е искал сам да го направи и се е почувствал онеправдан от намесата ми.
— Няма да види много — повторих аз. — Ще го заведат в лечебницата. Тя обикновено се намира в отделна сграда. И ще го държат под око, защото не вдъхва доверие. Прилича на човек, който ще открадне бинтовете, докато го превързват.
— Ти пък к’во знаеш? — Гемт се засили да ме срита, но кракът му мина встрани от мен. Щото така се беше прицелил, да ме пропусне. За повече не му стискаше.
— Знам, че не държат златото си в лечебницата — казах.
— По-добре да пратим Нубанеца — рече брат Роу. Плю към манастира и гъстата храчка измина забележително разстояние. — Да облъчи с поганския си чар онези набож…
— Пратете мен — рекох.
Нубанеца не беше показал никакъв ентусиазъм във връзка с начинанието, което бе измъдрил Бърло Дебелака. Подозирам, че Бърло бе измислил удара по „Св. Себастиан“ само за да затвори устата на Райк, който не спираше да мрънка. Затова, както и за да даде някаква обща цел на братята, нещо, което да ги обедини, защото собствените му способности на главатар определено не успяваха.
— И к’во ше напраиш? Ше се разцивриш, та да те съжалят ли, к’во? — Гемт изпръхтя през нос, уж се смее. Маикал издаде същия звук, макар че със сигурност нямаше представа на какво се смее батко му.
— Да — казах аз.
— Е… там наистина има сиропиталище. — Бърло потърка четината си и в резултат тлъстата му гуша се сдоби с още няколко гънки.
Върнахме се две мили назад по пътя и си спретнахме лагер в дъбрава от разкривени брястове и елши, която вонеше на лисици. В мъдростта си Бърло беше решил да се появя в манастира малко след зазоряване, когато монасите са приключили с утринните си молитви.