Търсенето на скритата истина

Четвърти август: следобедът, в който видях Мрачна зона за първи път и се озовах на предната врата на „Книги и дреболии Баронс“.

Двайсет и втори август: нощта, в която преживях първата си разцепваща черепа среща с Шинсар Дъб.

Трети октомври: денят, в който Баронс ме нахрани с Ънсийли, за да ме върне към живот, и аз изпитах опияняващия ефект от силата на мрачните Фае.

Трийсет и първи октомври: да, ами... достатъчно е казано. Бяха ненормални няколко месеца.

Днес нямах представа каква дата е, затова не можех да я запечатам в ума си все още, но знаех, че никога нямаше да забравя и най-малката подробност.

Целият Дъблин беше погълнат от Сенки, превърнат в пустош. Ако имаше други живи хора в града освен мен, то те се криеха старателно.

Вървях с часове през зловещо тихи квартали. Нито един стрък трева не беше останал, нито храст или дърво. Знаех, че не бива да губя време, особено ако Баронс беше наблизо, но трябваше да го видя.

Събирах картини от града като тухли, подреждах ги и ги зазиждах в стена от решителност. Щях да доживея да видя това оскърбление към човечеството унищожено.

Малкото останали по щандовете вестници бяха с дата трийсет и първи октомври - последния ден, в който Дъблин беше функционирал. Градът беше паднал същата нощ и никога не се беше съвзел.

Витрини на магазини бяха разбити, прозорци счупени. Имаше стъкла навсякъде, изоставени коли, някои обърнати на една страна, други изгорени.

Най-лошата част бяха сухите обвивки (спрях да броя след време), носени от вятъра по улиците човешки останки, част от нас, която Сенките намират несмилаема.

Щеше ми се да заплача, но изглежда в тялото ми не бяха останали сълзи. Заобиколих книжарницата отдалеч. Нямаше да понеса, ако беше унищожена. Предпочитах да запазя предпоследната картина от нея в ума си - така, както изглеждаше следобеда на Хелоуин. Всичко на мястото си, чакаща ме да се върна, да отворя вратата, да вдигна пощата, да оправя списанията, които хората винаги разбъркваха, да запаля огън, да се сгуша на дивана с някоя хубава книга и да чакам първия за деня клиент.

Всяка улична лампа, покрай която минах, беше разбита, много бяха изтръгнати от циментовите си основи, усукани и захвърлени сякаш от беснеещи великани. Сенките нямаха физическа форма, затова допуснах, че друга каста Ънсийли вероятно го е направила, за да е сигурно, че ако някак успеем да поемем отново контрола върху мрежата и включим електричеството, няма да има лампи, които то да захранва.

Почти толкова зле, колкото обвивките (трепвах всеки път, щом настъпех някоя и тя изхрущяваше под краката ми), бяха купчините дрехи, мобилните телефони, бижутата, зъбните протези, имплантите и портфейлите. Всяко от тези неща беше свещена погребална могила в ума ми.

Но това не ме спря да взема няколко неща.

Отворено джобно ножче грабна студената сутрешна светлина и вниманието ми. Подозирах, че собственикът му се е опитвал да намушка ненамушкваемото, когато Сянката го е погълнала.