Джентълмен Джоул и Червената кралица

— И въпросният нещастник си бил ти?

— В повечето случаи — да, а по-завъртените бележчици задължително се оказваха на моето бюро. Пристигаха постоянно, всяка по-миризлива от предишната. Имаше комбинации от дванайсет аромата и понякога ги изпращахме на планетата за лабораторен анализ. Повечето от тези комбинирани аромати, ако се интерпретират в правилния ред — а онзи тип по някаква причина явно смяташе, че това не ни е по силите, — се оказваха разнообразни тежки обиди. Арал започваше сериозно да се дразни от нахалството на онзи гем задник и веднъж, докато аз се мъчех с поредната бележка, изведнъж каза: „Я ми го дай това“, измъкна писмото от ръцете ми и отиде в тоалетната. Където го редактира, добавяйки, хм, личния си ароматен маркер.

Корделия приглуши кискането си в салфетката, превръщайки го в изискано покашляне.

— Разбирам. — И определено разбираше, да. Яко е бил газиран, наистина. Или по-точно гъзиран…

— „Едва ли ще ги затрудни да интерпретират този отговор“, така каза. Пъхна писмото в плика и ме накара да го отнеса лично на флагманския им кораб. Изражението на сетаганданския пратеник беше един от върховите моменти в тогавашната ми кариера. Направо се виждаше как кръвта се отцежда от лицето му, въпреки боята и всичко.

— Леле-мале. И какво стана после?

— Пратеникът не каза и дума. Но явно Арал беше прав, че ще разберат намека. Онзи надут пуяк изчезна от делегацията, а следващото писмо, което получихме от сетаганданците, беше много по-кротко. И, ъъ, много по-малко миризливо.

— Прав си, не бях чувала тази история.

— Е, онова писмо така и не влезе в официалните архиви. Нито в нашите, нито в техните, доколкото знам. От моя гледна точка беше съвършеният отговор, макар че отстрани сигурно изглежда прекалено. Човек трябва да е бил там и да е станал свидетел на всички утежняващи обстоятелства, довели до избухването на Арал, за да го оцени по достойнство. Тогава разбрах, че Арал би направил всичко за Бараяр. Без ограничения.

— Това е… вярно.

— Той изобщо не се притесни от жеста си, още повече, че „ароматизираното“ писмо свърши работа и постави сетаганданците на мястото им… макар да ми се струва, че на един по-късен етап се срамуваше, задето е избухнал така, че е изгубил контрол.

— О, да. При него често се случваше да съжалява със закъснение. — „Историите на Арал“ — мислеше си Корделия. Бавно и постепенно неговото сложно, масивно присъствие започваше да се свежда до „историите на Арал“. — Мразя да изнасям публични речи в негова памет — въздъхна тя. — Подреден набор от думи, варварски редактиран, всичко неприлично и крайно — изрязано, защото не се вписва в образа му… Имам чувството, че така го смалявам. Превръщам го от реален човек в иконата, която искат да имат.

— Или от която имат нужда?

Тя поклати глава.

— Не, по-добре да се научат да понасят истината, така мисля аз.

— Много неща се премълчаваха по онова време, неща, които ми тежаха…

Корделия кимна, в знак че разбира онова, което той не изрича на глас.