Най-дългото пътуване
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-270-9
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Най-дългото пътуване». Краткое содержание книги:
Айра Левинсън току-що е претърпял катастрофа. Само мисълта за съпругата му Рут крепи ранения мъж. Айра се отдава на спомени за красивата им любов, за трудните моменти, в които са били заедно и изживява отново всекидневните радости и несгоди.
София Данко се е посветила изцяло на образованието си, но срещата с Люк отваря нови хоризонти пред нея. Той я въвежда в свят, в който успеха върви ръка за ръка с опасността. Веднъж попаднала в прегръдката на любовта, плановете на София за бъдещето коренно се променят. Бъдеще, което Люк има властта да пренапише… ако тайната, която крие не го съсипе.
В „Най-дългото пътуване“ хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс пресича съдбите на две коренно различни двойки и достига до най-съкровените дълбини на човешкото сърце. Той ни напомня, че дори най-трудните решения могат да отворят нови пътища към щастието…
— Прилично ли се държа Брайън?
— Да. Изглеждаше притеснен да не би да си наоколо. А и ние си тръгнахме скоро. След половин час. Бях изморена. — Тя приближи до него. — Ботушите и шапката ми харесват. Удобни са. Редно е да благодаря на майка ти. Тук ли е тя?
— Не, в голямата къща е. По-късно ще й кажа.
— Какво? Не искаш ли да ме запознаеш с нея?
— Не, просто… тя ми е сърдита.
— Защо?
— Дълга история…
София го изгледа изпитателно.
— Същото каза и снощи, когато те попитах защо яздиш бикове — отбеляза тя. — Струва ми се, че „дълга история“ означава „не ми се говори за това“. Права ли съм?
— Не ми се говори за това.
Тя се засмя с поруменяло от задоволство лице.
— Е, какво следва?
— Плевнята — обяви той. — Нали искаше да я видиш?
Тя повдигна вежди.
— Нали знаеш, че всъщност не дойдох заради плевнята?
7.
София
„Е — помисли си тя, още щом думите излязоха от устата й, — това беше прекалено откровено.“
Стовари вината върху Марша. Ако тя не я бе разпитвала — и снощи, и тази сутрин — за Люк и за разходката й до ранчото, ако не й бе забранила да облече първите две дрехи, които грабна, повтаряйки непрекъснато: „Не мога да си представя, че ще яздиш с онзи каубой!“, София нямаше да се чувства толкова нервна. Изкусител. Горещ самец. Наслада за очите. Марша упорито използваше тези определения вместо името му. „Господин Изкусител връхлетя на бял кон и те спаси, а? За какво си говорихте с горещото гадже?“ и прочее. Нищо чудно, че пропусна завоя, когато свърна от магистралата. На алеята пред къщата на Люк по гърба й вече се стичаше пот. Не беше изнервена, но определено се чувстваше напрегната, а в такова състояние говореше много и заимстваше реплики от момичета като Марша или Мери-Кейт. Понякога обаче старото й „аз“ излизаше напред и казваше неща, които е по-добре да се премълчават. Като днес. И като снощи, когато каза, че иска да язди кон.
Люк не я улесняваше. Посрещна я, облечен в мека карирана риза и дънки, с кестеняви къдрици, които се изплъзваха изпод шапката му. Почти не повдигаше сините си очи с дълги мигли, изненадвайки я със свенливостта си. Сърцето й пърхаше, харесваше го… наистина го харесваше. Но най-вече му се доверяваше. Светът му очевидно се крепеше на почтеността и стриктното разграничаване на доброто и злото. Той не се преструваше на някой друг, а лицето му бе като отворена книга. Изненадаше ли го, веднага разбираше; вземеше ли го на подбив, той се разсмиваше с леко сърце. Когато спомена плевнята… е, тя просто не успя да се сдържи.
Стори й се, че забелязва бледа руменина, но той сведе глава и влезе в къщата да вземе друга шапка. Върна се и двамата тръгнаха рамо до рамо. Кучето ту се втурваше напред, ту дотичваше отново при тях — подвижен вързоп, изпълнен с неизтощима енергия. София постепенно се успокои. Заобиколиха горичката около къщата му и се запътиха към главната алея. Видяха голямата къща с просторна покрита веранда и черни кепенци на прозорците. Зад нея като стена се извисяваха плътна редица дървета. Отвъд старата плевня се ширеха тучни ливади, сгушени между заоблени възвишения. Край малко езерце в далечината пасяха крави, а синкавите планини на хоризонта обрамчваха пейзажа като в пощенска картичка. От другата страна на алеята имаше елхова горичка. Коледните дръвчета бяха посадени в прави редици. Ветрецът преброждаше горичката, издавайки мек звук като мелодия на флейта.
— Не мога да повярвам, че си израснал тук! — възкликна тя, попивайки гледката. Посочи къщата. — Там ли живее майка ти?
— Всъщност съм роден в тази къща.
— Какво? Не са намерили достатъчно бързи коне да я отведат в болницата?
Той се засмя, явно поуспокоен, след като напуснаха къщата му.
— Стопанката на съседното ранчо била акушерка. Била добра приятелка на мама, а и така спестили пари. Такава е тя… имам предвид мама. Все гледа да икономиса от нещо.
— Дори от раждането?
— Сигурно не се е притеснявала много. Живее във ферма, неведнъж е виждала как се ражда. Тя също е родена в тази къща. Навярно си е казала: „Чудо голямо, и аз ще се справя“.
Чакълът скърцаше под ботушите им.
— Откога семейството ти притежава ранчото? — попита тя.
— Отдавна. Прапрадядо ми купил повечето земя през 1920. По време на Депресията успял да добави още. Бил предприемчив човек. После я наследил дядо, а след него — мама. Поела фермата, когато била на двайсет и две.