Най-дългото пътуване
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-270-9
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Най-дългото пътуване». Краткое содержание книги:
Айра Левинсън току-що е претърпял катастрофа. Само мисълта за съпругата му Рут крепи ранения мъж. Айра се отдава на спомени за красивата им любов, за трудните моменти, в които са били заедно и изживява отново всекидневните радости и несгоди.
София Данко се е посветила изцяло на образованието си, но срещата с Люк отваря нови хоризонти пред нея. Той я въвежда в свят, в който успеха върви ръка за ръка с опасността. Веднъж попаднала в прегръдката на любовта, плановете на София за бъдещето коренно се променят. Бъдеще, което Люк има властта да пренапише… ако тайната, която крие не го съсипе.
В „Най-дългото пътуване“ хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс пресича съдбите на две коренно различни двойки и достига до най-съкровените дълбини на човешкото сърце. Той ни напомня, че дори най-трудните решения могат да отворят нови пътища към щастието…
Той остави чесалото, сипа овес във ведрото на Кон и тръгна към старата ферма, примирен, че ще се възстанови едва след ден-два. Болките бяха нормално явление след всяка езда и безспорно се бе чувствал и по-зле. За ездачите на бикове раните бяха нещо неизбежно — въпросът не бе дали, а кога и колко тежко ще пострадат. Досега, като се изключи инцидентът с Биг Агли Критър, си бе чупил два пъти ребрата, белите му дробове бяха колабирали, а коленните му сухожилия се бяха разкъсвали. През 2005 година си счупи лявата китка. И двете му раменни стави бяха разхлабени. Преди четири години, на световните финали по професионална езда на бикове язди със счупен глезен с помощта на специален каубойски ботуш, който придържаше счупените му кости. И, разбира се, при паданията си бе получил обичайната доза мозъчни сътресения. Откакто се помнеше обаче, искаше единствено да продължава да язди.
Както каза София, сигурно беше луд.
Надникна през кухненския прозорец и забеляза как майка му снове из стаята. Почуди се кога ли отношенията им ще се нормализират. През последните седмици тя привършваше закуската си, преди той да се появи, очевидно за да не се налага да разговаря с него. Използваше присъствието му, за да му покаже колко е разстроена, а за да почувства тежестта на мълчанието й, си отнасяше чинията и го оставяше сам на масата. Преди всичко се опитваше да му вмени чувство за вина. Би могъл да закусва в малката си къща — построи я сам от другата страна на горичката — но от опит знаеше, че лиши ли я от възможностите й, ще влоши още повече положението. Тя щеше да го заговори. Рано или късно. Знаеше го.
Крачейки по напуканите циментови плочки, той огледа мястото. Покривът беше здрав — смени го преди две години, но къщата плачеше за нова боя. За жалост се налагаше първо да изшкури всички дъски, което щеше да утрои времето за боядисване — време, с което не разполагаше. Фермата бе строена в края на деветнайсети век и през годините бе пребоядисвана толкова пъти, че пластовете боя сигурно бяха по-дебели от гредите. Сега се лющеха навсякъде, а гредите под стряхата гниеха. Някой ден трябваше да се заеме и с тях.
Влезе в тясното антре и си избърса краката върху рогозката. Вратата на кухнята се отвори с обичайното проскърцване и го лъхна познатата миризма на бекон и пържени картофи. Надвесена над печката, майка му разбъркваше яйцата в тигана. Печката беше нова — подари й я за Коледа преди година — но бюфетите бяха връстници на къщата, а плотът не беше сменян, откакто го помнеше. Както и балатума на пода. Дъбовата маса, изработена от дядо му, бе потъмняла. Разпалените цепеници в древната печка в далечния ъгъл излъчваха топлина. Напомни си да насече още дърва за огрев. Студените дни наближаваха и сайвантът трябваше да се зареди. Печката топлеше не само кухнята, но и цялата къща. Реши да се захване веднага след закуската, преди София да дойде.
Окачи шапката си на закачалката и забеляза колко изморена изглежда майка му. Нищо чудно — докато той хранеше Кон и го оседлаваше, за да нагледа стадото, тя бе почистила обора и кокошарника.
— Добро утро, мамо — поздрави я, като се постара гласът му да прозвучи спокойно, и застана пред мивката да си измие ръцете. — Да ти помогна ли?
— Готово е — отвърна тя, без да го поглежда. — Сложи няколко филийки в тостера. На плота зад теб е.
Той пусна хляба в тостера и си наля кафе. Майка му стоеше с гръб към него, но излъчваше същите чувства, с каквито навикна през последните седмици. „Измъчва ли те съвестта, лоши сине. Аз съм ти майка. Не те ли интересува мнението ми?“
„Не ми е безразлично, разбира се — помисли си той. — Затова съм тук.“
Не каза нищо. След почти четвърт век в ранчото бяха усъвършенствали изкуството на негласния диалог.
Отпи от кафето, заслушан в тракането на шпатулата по дъното на тигана.
— Тази сутрин няма проблеми — рече. — Проверих шевовете на кравата, която се заплете в телената мрежа. Раната й заздравява.
— Добре.
Майка му остави шпатулата и взе чинии от бюфета. Той извади конфитюр и масло от хладилника. Докато си сипе от яйцата, майка му вече седеше до масата. Подаде й препечена филийка и премести каната с кафето на масата.
— Тази седмица трябва да подготвим тиквите — напомни му тя; не го поглеждаше в очите, не го прегърна за добро утро… не че се надяваше. — Във вторник ще докарат сеното за лабиринта. Не забравяй да издълбаеш няколко тикви.