Най-дългото пътуване

— Построих я преди две години — обясни й.

— Сам ли?

— Да, с изключение на водопровода и електричеството. Нямам право да правя такива неща. Но проектът и градежът са мое дело.

— Не се учудвам — каза тя. — Обзалагам се, че ако колата ми се повреди, ще успееш да я поправиш.

Той изгледа колата й с присвити очи.

— Вероятно.

— Доста си… старомоден. Мъж до мозъка на костите си. Повечето момчета вече не умеят да правят такива неща.

Той не разбра дали е възхитена, или го взема на подбив, но осъзна, че загадката му харесва. Струваше му се някак по-зряла от момичетата, които познаваше.

— Радвам се, че дойде.

Тя сякаш се почуди как да му отговори.

— И аз се радвам, че дойдох. Благодаря за поканата.

Той прочисти гърло.

— Да те разведа ли из ранчото?

— На кон?

— Има красиво място край реката — отвърна й уклончиво той.

— Романтично ли е?

— На мен ми харесва — отговори колебливо.

— Това ми стига — засмя се тя и посочи ботушите в ръката му. — За мен ли са?

— На мама са. Не знам дали ще ти станат, но с тях ще ти е по-лесно със стремената. Донесох ти и чорапи. Мои са и сигурно ще са ти големи, но са чисти.

— Вярвам ти. Щом строиш къщи и поправяш коли, вероятно знаеш как се пуска пералнята. Да ги обуя ли?

Той й ги подаде и се опита да не се взира в краката й в тесните джинси, докато вървеше пред него към верандата. Кучето я последва с размахана опашка и изплезен език, сякаш е открило нов предан приятел. Щом София седна, то започна да я побутва с муцуна по ръката и Люк го прие като добър знак — кучето обикновено не проявяваше чак такава дружелюбност. Проследи с поглед как София се събува, нахлузва чорапите и надява ботушите с плавни, изящни движения. Стана и направи няколко крачки.

— Никога не съм слагала каубойски ботуши — отбеляза тя, вперила поглед в краката си. — Как изглеждам?

— Като обута с ботуши.

Тя се засмя радостно и заснова напред-назад по верандата, втренчена в ботушите.

— Сигурно… — констатира накрая и го погледна. — Приличам ли на каубойка?

— Трябва ти и шапка.

— Дай да пробвам твоята — протегна ръка тя.

Люк си свали шапката и я подаде с чувството, че тя е по-непредсказуема от биковете, които бе яздил снощи. София си сложи шапката и я побутна назад.

— Как е?

„Съвършено“ — помисли си той. Усмихна й се с пресъхнало гърло и си каза, че е загазил сериозно.

— Вече приличаш на каубойка.

Тя му се усмихна доволно.

— Ще ми я дадеш ли назаем днес?

— Имам много шапки — отвърна той и пристъпи от крак на крак. — Какво стана снощи? Някакви неприятности?

Тя слезе от верандата.

— Не. Марша ме чакаше там, където я бях оставила.