Най-дългото пътуване

— С него ли беше?

— Измъкнах го от смачканата кола. Помня как лежеше в скута ми и се опитвах да го събудя. После дойде линейката.

София пребледня.

— Не мога дори да си го представя…

— И аз. Говорим как яздя и в следващия момент той изчезва. Като в кошмар. И досега ми се струва недействително. Той не ми беше само баща. Беше ми треньор, партньор, приятел… — Той замълча, потънал в мисли, после поклати глава. — Не знам защо ти го разказвам…

— Радвам се, че ми го разказа — отрони тя.

Той прие думите й с благодарно кимване.

— Какви са твоите родители? — попита я.

— Те са… страстни. Във всяко отношение.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да поживееш с нас, за да разбереш. Ту са лудо влюбени, ту вбесени един на друг. Всеки има непоклатимо мнение за всичко — от политиката и природата до това колко бисквитки ни е позволено да хапнем след вечерята и на кой език да говорим този ден.

— На кой език ли? — прекъсна я учудено той.

— Родителите ни искаха да владеем много езици. В понеделник със сестрите ми говорехме на френски, във вторник на словашки, в сряда на чешки. Това ни влудяваше, особено когато ни гостуваха приятели, защото те не разбираха нито дума. Родителите ми са перфекционисти по отношение на оценките. Учехме в кухнята, а мама ни изпитваше преди тестовете. Донесях ли оценка, по-ниска от шестица, мама и татко се тюхкаха, все едно е настъпил краят на света. Мама кършеше ръце, а татко ми обясняваше колко е разочарован. Чувствах се толкова виновна, че сядах да уча отново за изпитите, които съм взела. Знам, че не искаха животът ми да е труден като техния, но понякога ме потискаха. На всичкото отгоре всички работехме и в закусвалнята, тоест винаги бяхме заедно… С две думи, едва дочаках да постъпя в колежа и да започна да вземам самостоятелни решения.