Черепният трон
- Автор: Бретт Питер В.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черепният трон». Краткое содержание книги:
Аманвах мина покрай навитите на рула бели копринени бидота и отиде до лакирания сандък в дъното на помещението.
— Вие не сте дама’тинги. — Тя подхвърли на всяка от тях по едно топче черна коприна от сандъка. — Недостойни сте за бялото.
— Недостойни — повториха трите момичета, застанали зад гърбовете им.
Ашия преглътна на сухо. Оброчени или не, те бяха от кръвта на Избавителя, а не някакви си обикновени дал’тинги.
Когато излязоха от банята, облечени с черни роби и тънки черни копринени воали, Енкидо вече ги очакваше. Шанвах и Сиквах бяха престанали да плачат, но все още вървяха вкопчени една в друга, забили погледи в пода.
Ашия смело вдигна очи, за да срещне погледа на евнуха. Тя носеше кръвта на Избавителя. Ако този мъж се осмелеше да ѝ посегне, баща ѝ щеше да отреже не само члена му. Нямаше да се страхува от него.
Нямаше.
Евнухът не ѝ обърна внимание, а втренчи поглед в Сиквах, която трепереше като озовало се пред вълка зайче. Той направи рязък презрителен жест. Сиквах само го гледаше неразбиращо и сълзите отново потекоха от очите ѝ.
Енкидо внезапно насочи показалец към лицето ѝ, което я накара да ахне и да изпъне гръб. Разширените ѝ от страх очи се фокусираха върху пръста.
Енкидо пак направи презрителния жест. Хлипайки, Сиквах отново се преви надве, сякаш пръстът му бе единственото, което я бе поддържало изправена. Шанвах също изгуби самообладание и двете се вкопчиха една в друга, разтреперани.
— Тя не разбира какво искаш! — извика Ашия.
Не беше сигурна дали не е и глух, защото той дори не я погледна.
Вместо това ръката му се изстреля напред и зашлеви Сиквах толкова силно по бузата, че главата ѝ се удари в главата на Шанвах и двете се блъснаха силно в стената.
Без дори да се замисли, Ашия се хвърли напред, като застана между евнуха и момичетата.
— Как се осмеляваш! — извика тя. — Ние сме принцеси от каджи, кръв от кръвта на Избавителя, а не някакви си камили на пазара! Шар’Дама Ка ще те лиши от тази ръка!
Енкидо я погледна. После направи изумително бързо движение и Ашия политна назад, като усещаше странно изтръпване в брадичката. По-скоро чу, отколкото усети сблъсъка в каменната стена. Звукът отекна в главата ѝ, когато се стовари на пода, и тя знаеше, че болката няма да се забави.
Но Шанвах и Сиквах се нуждаеха от нея. Тя опря дланите си в пода и се опита да се изправи. Беше най-голямата. Неин дълг бе да…
Погледът ѝ се замъгли и пред очите ѝ притъмня.
Когато се свести, Енкидо, Шанвах и Сиквах не бяха помръднали от местата си. Сякаш бе изгубила съзнание само за секунда, но засъхналата кръв по бузата ѝ говореше друго. Момичетата бяха спрели да плачат и стояха с изправени гърбове. Гледаха я ужасено.
Ашия успя да се вдигне на колене, след това се изправи на треперещите си крака. Лицето ѝ пулсираше от болка, каквато не бе изпитвала досега. Но вместо да я уплаши, това я разгневи още повече. Той можеше да си позволи да ги удря, но нямаше да посмее да ги убие. Просто се опитваше да ги накара да се страхуват от него.
Тя стъпи твърдо на нозе и се осмели отново да вдигне поглед към лицето му. Не се плашеше толкова лесно.
Но евнухът не ѝ обърна внимание, а просто се обърна и пое по коридора, като им даде знак с ръка да тръгнат след него.
Момичетата го последваха безмълвно.
Енкидо стоеше пред трите уплашени момичета в една голяма кръгла стая, осветявана единствено от смътната светлина на защитите. Както и в останалата част от Подземния град, подът и стените бяха от камък, прорязан от защити и излъскан до блясък от дългогодишното му използване. Изсечените в пода защити бяха подредени в концентрични кръгове, като мишена за стрелец.
В стаята нямаше никакви мебели, само хиляди оръжия, които висяха по стените. Копия и щитове, лъкове и стрели, капани за алагаи и къси бойни ножове, ножове за мятане и къси палки, вериги с тежести и други оръжия, чиито наименования Ашия дори не знаеше.
Отново бяха принудени да съблекат робите си, да ги окачат на кукички до вратата и да останат само по бидо.
Енкидо също носеше само бидото си. То представляваше просто тънка копринена лента, разбира се, защото той нямаше мъжество, което да крие в него. Мускулестото му тяло беше гладко избръснато, покрито със стотици татуирани линии и точки. Разположението им изглеждаше абсолютно хаотично, но Ашия успя да улови някакъв мотив, който обаче бе твърде сложен, за да го разгадае изцяло.