Град на стълби [City of Stairs - bg]

— Вярваш, че вашата игра е трудна за усвояване — каза Шара, раздразнена. — За мен и играта, и културата ви са смешни.

Игнорира заблуждаващия му ход и премина към фронтална атака по начин, който би изглеждал самоубийствен за всеки, който не разбира какво става.

Младежът се засмя.

— То можело да говори! Малкото сърдито момиченце говори!

— Не се съмнявам, че за човек като теб всеки, който не приема прищевките ти със сляпо подчинение, вероятно изглежда напълно непонятен.

— Може и да е така. А може би съм тръгнал да пътувам с единствената цел да намеря някой, с когото да си чеша езика на равни начала. Ала се питам… какво ли те е натупало толкова зле, че да ти наточи така острието, сърдитке?

Премина в отстъпление и удвои отбраната си. (Някакъв студент наблизо изсумтя: „Кога най-после ще започнат да играят?“)

— Грешите, сър — каза Шара. — Просто вие сте твърде чувствителен. Даже очаквах, че толкова часове на стол без възглавничка вече ще са прежулили кралското ви дупе.

Докато студентите се смееха, Шара се зае да построи таен капан.

Не личеше момчето от Континента да се е засегнало, дори напротив — в очите му се появи блясък.

— О, скъпа моя — каза той. — Ако държиш да провериш, не бих те спрял. — И направи своя ход.

— Това пък какво трябва да означава? — попита Шара. Игра, уж се оттегля, концентрирайки силите си в тила, но всъщност залагаше капана си.

— Не се прави на толкова невинна — каза той. — Ти повдигна въпроса, скъпа. Аз просто ти угаждам.

Следващият му ход беше лош, глупав.

— Не личи да ми угаждаш — каза Шара. Оттегли се още, залагайки допълнителна стръв, като си мислеше: „Защо изведнъж започна да играе толкова зле?“

— Не се доверявай излишно на привидностите. Те често лъжат — каза той, хвърли заровете и продължи да атакува.

— Вярно — каза Шара. — Е? Искаш ли да спрем сега?

— Какво да спрем сега?

— Играта. Ако искаш, можем да спрем и да си тръгнем.

— Какво, реми?

— Не — каза Шара. — Аз току-що победих. Ще са нужни още няколко хода, за да стане очевидно, но… това е. Победих те.

Останалите студенти взеха да се споглеждат учудено.

Момчето от Континента се наведе напред, огледа фигурите ѝ и разместванията от последните няколко хода, сякаш ги вижда за пръв път. Шара си даде сметка, че поне от няколко минути младежът изобщо не е поглеждал дъската, а е гледал само нея.

Устата му провисна.

— О — каза той. — О. Виждам за какво говориш.

— Да — каза Шара.

— Хм. Ами… Не, не. Хайде да разиграем битката докрай, така е редно, нали?

Беше чиста формалност, проточена повече от необходимото заради няколко късметлийски зара, но много скоро Шара вече махаше негови фигури от дъската. За нейно раздразнение обаче момчето не изглеждаше нито засрамено, нито смутено; не, просто продължаваше да ѝ се усмихва.

Шара направи предпоследния си ход.