Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Новият Щит-наковалня на Сивите мечове седеше скована и не откъсваше погледа си от Итковиан. Поглед, изпълнен с тъга.
„И… жал.“
„Разсейвам я. Е, добре.“ Отстъпи крачка назад, обърна се и тръгна към задния край на навеса.
Изненада се, като завари там чакащите го Паран, Уискиджак и тъмнокожия мъж. До тях беше застанала и някаква млада висока и войнствена на вид жена с черна като нощта кожа и го гледаше с необикновените си бадемови очи с цвета на опърлена от слънцето трева.
Щом срещна погледа й, Итковиан едва не се олюля. „Кълна се в бивните на Финир, колко тъга… цяла вечност самота… празно съществуване…“
Тя се стъписа и отклони поглед.
„Не е за мен. Не за моята прегръдка. Не и това. Някои рани не могат да бъдат изцерени никога. Някои спомени не бива никога да се събуждат. Не хвърляй светлина над този мрак. Твърде много е…“ И в този миг осъзна нещо друго. Финир го нямаше, а с бога беше изчезнала и закрилата му. Итковиан беше по-уязвим от всякога. Уязвим за болката на света. За неговата скръб.
— Итковиан, надявахме се, че ще дойдете — каза капитан Паран. — Това е моят командир, Уискиджак. И Бързия Бен, от Подпалвачите на мостове. А Тайст Андий е Корлат, първият заместник на Аномандър Рейк. Ще се радваме на компанията ви, Итковиан. Ще дойдете ли с нас?
— Имам едно буренце пиво в палатката, не го свърта на едно място — каза Уискиджак.
„Клетвата ми…“
— Благодаря сърдечно за поканата ви, господа. Приемам я. Благодаря. Госпожо — добави той към Корлат, — моите най-дълбоки извинения.
— Аз ви дължа извинения — отвърна тя. — Оказах се неподготвена. Не прецених добре онова, в което сте се превърнали.
Погледите на тримата малазанци зашариха от единия към другия, но никой не посмя за попита нищо.
— Позволете — най-сетне ги подкани Уискиджак и тръгна надолу по склона.
Бързия Бен закрачи до Итковиан.
— Е, Силвърфокс май изненада всички ни.
— Не я познавам, сър, тъй че не мога да изкажа никакво мнение за намеренията й.
— Нищо ли не доловихте у нея?
— Не съм казал това.
Мъжът до него оголи зъби в усмивка.
— Съвсем вярно. Не го казахте.
— Тя е извършила нещо ужасно, но то изобщо не тежи на раменете й.
— Не тежи? — изръмжа Бързия Бен. — Сигурен ли сте? Дъх на Гуглата, това не е добре. Никак не е добре.
— Найтчил — каза зад тях Паран.
Бързия Бен го погледна през рамо.
— Мислиш ли?
— Знам го, магьоснико. А още по-лошото е, че Найтчил беше — е — нещо много повече от онова, което сме си мислили. Не просто някакъв си Върховен маг на империята. Цялата е настръхнала — любимият й Белурдан я държеше в равновесие, но от теломенеца не усещам нищо.
— А Татърсейл?
— В сенките. Наблюдава, но без особен интерес, струва ми се.
— Темата уж беше за Силвърфокс, но ето, че заговорихте за други трима — промърмори Итковиан.
— Прощавайте. Всички те са преродени в Силвърфокс. Дълга история.
Той кимна.
— И са принудени да се търпят един друг, колкото и различни да са характерите им.
— Да — въздъхна Паран. — Не е изненадващо, че има война на воли…
— Никаква война няма у нея — прекъсна го Итковиан.
— Какво?
— Те са в съгласие, сър. Тя е спокойна вътрешно.
Слязоха на равното и продължиха към малазанския лагер. Уискиджак и Корлат крачеха един до друг, на десетина крачки напред.
— Виж, това беше най-изненадващото разкритие за днес — промълви Бързия Бен.
— Дотук — изтъкна Паран. — Нещо ми подсказва, че изненадите още не са свършили.
— Господа! — изхриптя задъхано някой зад тях. — Един момент, моля, докато възхитителните, ала, уви, къси крачета на Круппе се дотътрят припряно до почтената ви компания!
Многословното изявление се оказа достатъчно, за да съкрати разстоянието, след като тримата се спряха да изчакат запъхтения Круппе.
— Вятърът на късмета! — заговори той задъхано — донесе до Круппе думите ви…
— Колко на място — измърмори кисело Бързия Бен. — И несъмнено имаш десетина коментара по темата около Силвърфокс.
— Разбира се! Та Круппе беше свидетел, в края на краищата, на въпросния злокобен Събор. Ала тревогата, последвала гореупоменатите събития, заглъхна, защото истини излязоха от мрака и се проснаха в обутите с чехли стъпалца на Круппе.
— Което събужда образа как се спъваш и се пльосваш по лице в калта, дару — отбеляза чародеят.
— Нахвърлян с лека ръка, признава Круппе, но все пак никой не е виждал Круппе как танцува! А той може да танцува, и още как, със секващ дъха артистизъм и грация — не! Той се плъзга като яйце по мазния тиган. Да се спъва? Да пада? Круппе? Никога!