Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
„Ние се борим за правата на американските негри, а какво да кажем за нашите негри! Всичко хубаво у нас е запазено за половин милион бели партийци и нищо не е останало за пет и половина милиона черни българи!“
Горе-долу това беше съотношението на възрастното ни население — половин милион членове на партията срещу пет и половина милиона безпартийни.
Благодарение на този партиен расизъм, който, както вече видяхме, имаше много други отвратителни страни, ние бяхме свидетели на най-невъобразими назначения. Никога няма да забравя, че най-способните студенти от моя курс в политехниката, които без съмнение биха дали огромен принос към развитието на индустрията, бяха изпратени да работят в затънтени провинциални предприятия, и то на такива длъжности, които нямаха нищо общо със специалностите им. В замяна на това твърде посредствените и научно безпомощни като специалисти партийни членове заеха не само ключовите места, но и напълниха важни изследователски институти, станаха преподаватели и впоследствие дори професори — за смях и срам на науката.
Впоследствие много граждани, които не виждаха никакъв друг път за получаване простор на работа, особено в науката и индустрията, се принудиха против вътрешните си убеждения да станат членове на партията. Човек трябва да прави разлика между този вид компромис, когато един жадуващ за добра лаборатория физико-химик се опитва да я получи чрез партиен билет, и вулгарния кариеризъм на хора, които влизат в партията само за да се издигнат над другите.
Така партията помете всякаква идея за справедливост при подбора на кадрите и всякаква възможност за подбирането на най-добрия кандидат. За всичко това страната трябваше да заплати и все още заплаща огромните поражения, нанесени на стопанството, пък и на останалите сфери на живота, от изключително некадърното ръководство. По някое време, сблъсквайки се с разни ръководители, имах чувството, че некадърността беше превърната от партията във важно качество за издигане, че някакъв зъл бог си правеше жестока шега с нашите човешки понятия. Друг път ми е идвало на ум, че може би Съветският съюз бе заинтересован от съществуването на постоянен хаос, на патологична бъркотия в България и затова поощряваше абсурдния подбор на кадрите. Мога да разказвам с часове за най-нелепи назначения, за безотговорно разиграване на цели сектори от индустрията и стопанството, за недопустимо сковаване на всякакъв рационален ум и всякаква творческа инициатива.
Тъкмо партийният принцип за назначаване на отговорна работа само на „свои хора“ доведе до пълното налагане на тотална безпринципност при назначаванията. Защото понятието „свои хора“, което би трябвало да означава „верни на партията“ граждани, моментално беше изтълкувано в друга, твърде произволна посока, а именно „верни някому“ граждани. С други думи, това правило за вярност упълномощи всякакъв вид ръководители, големи и малки, да се обграждат с верни на тях самите хора. И тук вече принципът на партийната връзка бива изменен в принцип на личната връзка.
Едно от най-масовите явления в България през последните три десетилетия, вероятно най-типичното явление за движението на хората вътре в системата, беше това обграждане със свои хора. Всеки току-що издигнал се на ръководна работа гражданин смяташе за свой пръв дълг и първа лична необходимост да доведе от село всичките си любими роднини и приятели, да ги настани на най-добрите места в оглавявания от него институт, да им уреди жителството, жилищното положение и т.н. В социалистическа България настъпи царството на „моя човек“, който беше енергичното отроче на буржоазния „вуйчо владика“. Партията узакони най-нечестните, несправедливи и увреждащи интересите на цялото общество методи на роднинщината, приятелщината и користната размяна на услуга за услуга. По някое време почти всеки от новите ръководители го беше ударил през просото и даже не си правеха труда да прикрият сделките си. Когато гледах представлението на „Големанов“ от Ст. Л. Костов в Сатиричния театър в София, имах ясното чувство, че с цялата си байганювщина Големанов не можеше да върже и връзките на обувките на нашите партийни Големановци. Те бяха далеч по-арогантни, далеч по-вулгарни, по-напористи, по-безогледни, по-хитри, по-лакоми, по-суетни. Абсолютно никаква капка морал или чувство за отговорност не бяха останали у тях. Присъствувал съм на такива пазарлъци: