Задочни репортажи за България

„Аз ви поканих, за да ви покажа, че това заведение тук не е това, което беше. Вие сте на гости на един национален институт, който ще остане в историята като национална академия. Както другарят… ни учи…“ — той продължи със силен, извънредно патосен глас, със светнали очи и поза, която беше имитация на известния портрет на Георги Димитров.

Ние с жена ми се смаяхме, защото ни се видя чудовищно нелепо близък приятел да ни говори като на площаден митинг, да ни угощава с всички клишета и цитати, без въобще някой да е проявил какъвто и да е интерес към неговото заведение. Това беше горе-долу равностойно някой да ви покани на любовна среща и вместо нея да ви прочете уводната статия на „Правда“. Нашият приятел изглеждаше пленник на своето чувство за големство и ние бяхме просто публиката, пред която той се представяше като някакъв Наполеон, който с жест командува: „Първа армия наляво, втора армия надясно“ и така нататък.

В тези няколко минути ние почувствувахме най-ясно, че този гражданин не само бе скъсал всичките си нормални човешки връзки с нас, но и с цялата обикновена действителност. И до ден днешен чувам гласа му да се опива от думите: „Тази забележителна национална академия, която Аз оглавявам.“

Отидохме си с чувството, че сме присъствували на литургия за отдавна умряло приятелство.

Разказах тези истории просто като илюстрации, че дори при най-искрени приятелства и без каквито и да е конфликти обществено-партийната кариера ликвидира нормалните човешки връзки и както ще видим по-нататък, вече ги подмени с онова, което цяла България нарича „връзкаджийство“.

Едно е измерението на тази социалистическа кариера — „нагоре“ и „надолу“, т.е. само измерението височина. Използувайки геометричния език, мисля, че второто измерение — ширината, и третото измерение — дълбочината, са фатално отсъствуващи. Почти при всички подобни кариеристи човек чувствува, че посредствеността им е отнела понятията пространственост и обемност. Ефектът на кариеристичното примитивизиране на характерите е толкова голям, че дори нормалните човешки сътресения са сравнително безболезнени, стига човекът да отива „нагоре“. И точно затова, когато сапуненият мехур се пукне, когато подобен кариерист се сгромоляса, не остава нищо от него. Той изчезва като еднодневките.

Но нека пак се върна при важния момент на прекрачването на прага на кариерата, който същевременно може да се смята за момента на отчуждаването от довчерашната среда. Както казах и преди, дотук, до прага, всички кандидат-кариеристи са имали по-малко или повече оформен свой образ, своя индивидуалност. От прага нататък тази индивидуалност (а именно пространството и обемът на характера) изчезва и всички обществено-партийни кариеристи започват да си приличат толкова един на друг, че в последна сметка май само имената им и физическите им белези остават различни. Аз мисля, че това е най-внушителният фокус на човешкото обезличаване, за което някога съм чул или чел. Ако проследите проявите на приетите и утвърдени обществено-партийни кариеристи, вие едва ли бихте могли да направите разлика между обществена постъпка на заместник-председателя на Комитета за изкуство и култура, председателя на Комитета за горите, командира на столичния гарнизон, председателя на Съюза на художниците, първия секретар на комсомола, кой и да е главен редактор или председателя на ловната организация. Взимам титлите напосоки. Когато неотдавна прочетох една банална статия срещу идеологическите изменници (Солженицин и другите), най-напред си помислих, че е написана от завеждащия сектор „Цирк“ в Държавна сигурност, след това реших, че е писана от командира на пожарната команда, после с еднаква достоверност предположих, че е писана от управителя на Народния парк Витоша или от комсомолския секретар на шоколадената фабрика „Малчика“, докато в действителност тя беше написана от професионален писател, народен деятел на културата. Т.е. статията беше произведена от безличен раздрънкай компютър за изпълване на печатарската хартия с някакви думи.