Задочни репортажи за България

Най-циничното е, че всички тия безобразия стават в името на комунистическата идеология, на Маркс-Енгелс-Ленин. Всичко е в името на партията, сякаш наистина партията не може да съществува, ако дъщерята на важен другар не е министър, ако синът на друг важен другар не е посланик, ако братът на трети другар не е генерален директор и така нататък. Би било много любопитно да се направи изследване и се види дали изобщо съществува значителен пост, който да не е зает от роднина на някого от управляващата върхушка.

Вторият критерий при назначаванията в социалистическа България, пак по принципа на „моя човек“, е партизанщината. Както много пъти съм отбелязвал, няма обществена организация в България, където да не се води понякога твърде остра вътрешна борба за власт. Борещите се страни могат да бъдат два различни рода, две села или две партизански бригади, или както най-често се случва — последователите и поддръжниците на един вожд срещу последователите и поддръжниците на друг вожд. В държавната йерархия например се водеше остра борба между гражданите, свързани с партизанските бригади от Южна България, срещу гражданите, свързани с бригадата „Чавдар“, която се отъждествява със самия Тодор Живков. Съществуваше силен антагонизъм между кариеристи, свързани с Червенков и особено с Антон Югов, срещу онези, свързани с Живков и неговата група. Партизанщината е особено силна всред местните ръководители в окръзите или в отделните ведомства. Там всички зависят от отговора на въпроса „С кого си?“. Иронично същата силна омраза, с която преди трийсет години партийците атакуваха „класовия враг“, т.е. остатъците от буржоазно-капиталистическото минало, сега бушува вътре, в самата партия, където една група ненавижда смъртно друга група.

Когато говорим за назначаванията в България, не можем да избегнем друг един критерий, кой го е изключително решаващ за по-важните постове — Съветския съюз и в тясна връзка с него — Държавна сигурност. Моето лично впечатление е, че Държавна сигурност е прекият и най-непосредствен представител на Съветския съюз. От всичко, което знам, мисля, че мога да твърдя, че българската Държавна сигурност не е нищо друго освен силната, властна ръка на Съветския съюз. Главното мое доказателство е, че тази могъща октоподна организация не се интересува от никакво престъпление, което не уврежда или не засяга интересите на Съветския съюз. В замяна на това и най-малкото докосване на съветските интереси мобилизира напълно целия този полуявен-полутаен свят. Така че няма назначаване в България на що-годе приличен пост (а често пъти и незначителен пост) без съответната благословия на Държавна сигурност. Но тъй като това е също институт, съставен от хора, елита на партийното членство, то другите два предишни фактора — личните връзки и партизанщината, също се отразяват и в отношението на Държавна сигурност, респективно Съветския съюз. Колкото и да се старае да остане над вътрешнопартийните борби и да преценява нещата, така да се каже, от по-висока позиция, Държавна сигурност не е в състояние да ограничи страстите на своите служители. Известна е например огромната ненавист на старата сталинска гвардия срещу ония, които направиха кариера след 1956 година. Парадоксалното тук е, че нерядко, увлечени докрай в своята вътрешнопартийна борба, отделните партийни групировки предпочитаха да подкрепят при назначавания сравнително неутрални кандидати и дори безпартийни.