Задочни репортажи за България

Но как се представя пред нас този толкова единен образ на преуспяващия кариерист?

Първият белег е чувството за разстояние. Това не е човек, към когото можеш да се затичаш, когото можеш да прегърнеш, нито пък човек, когото можеш да удариш. Във всички случаи жестовете ще увиснат в празното пространство между тебе и тях. Както всички са забелязали, много рядко може да срещнете очите му. Той е добил навика на висшите партийни ръководители да гледа „през вас“, т.е. да гледа, без да ви вижда. Той никога не е от тези, които говорят много или казват излишни думи. Всичко, което излиза от устата му, е добре премерено, пресметнато. Той винаги създава впечатлението, че знае повече, отколкото се предполага, когато стои пред обикновен човек. И обратното — че знае по-малко, отколкото се предполага, когато стои пред по-висш кариерист. Той е заучил известни специфични жестове, които вече е видял у другите, по-големите, и които са явен белег за собствена важност, за един вид държавническа обиграност. Точно като курдисаните кукли той се усмихва на строго определени места и се шегува също в стандартно определени моменти. Шегата му винаги е много плитка, сякаш вие не заслужавате нищо по-сложно. Докато му говорите, усещате най-непосредствено, че той не ви слуша, че още преди да сте започнали да приказвате, вече е решил какво отношение ще вземе към вас и просто от учтивост чака да свършите. Той почти никога не обещава и никога не поема отговорност върху себе си. Двете клишета тук са „Ще видим“ и „Какво ще кажат другарите?“. Ако случайно трябва да ви обясни нещо, той го прави с такива общи и банални фрази, че всичките ви надежди, че сте достигнали сърцето му, си остават напразни. Една от най-вкоренените черти на този гражданин е да „подпитва“, да се опита да получи от вас някаква информация, която може да го ползува, или пък да ви подскаже по някакъв начин какъв вид информация би желал да чуе. Така че, ако имате подли намерения, пътят за донос винаги е открит, стига да не засегнете негови любими протежета. Той има врагове. А ако случайно ги няма, той изпитва жизнената необходимост да ги има. И затова, ако човек иска да му се хареса, трябва да му достави някакъв враг. Тук клюката, клеветата, предателството са нещо напълно в реда на нещата. Не става дума за партийни или идеологически врагове, а просто за лични врагове, за ония, които се опитват да му подлеят вода. За него те са далече по-важни от всякакви капиталистически или империалистически врагове. И когато говори за капиталисти и империалисти, той в действителност разбира своите лични врагове, вътре в самата партия, в самия държавен институт. Другото е бошлаф.