Задочни репортажи за България

Досега ние видяхме, че назначаването на един български гражданин на какъв да е по-съществен държавен или обществен пост зависи преди всичко от личните връзки, партизанщината вътре в редовете на партията и отношението на Съветския съюз, представляван от Държавна сигурност. Видяхме също категоричната дискриминация, на която са подложени безпартийните граждани.

Едва след всички тия предварителни условия идва ред на личните професионални качества на всеки кандидат за служба. А твърде често те изобщо са пренебрегвани, сякаш нямат абсолютно никакво значение. Искам да се спра на този аспект от парадоксалността на служебната кариера в България, защото не е никак случаен. На пръв поглед той произтича от вътрешнопартийното правило, че всеки партиен функционер трябва да може да се справи с всякаква възложена му работа. Но това е само външното обяснение. Вътрешното е, че партията (или партийното ръководство) се отнася към своите членове като към пионки и изисква от тях да се държат като пионки, т.е. да бъдат безпрекословен изразител на нейната воля. Така човек може да си обясни как един и същ функционер бива последователно преместван по взаимно изключващи се специалности. Например от обувната индустрия — в армията. От армията — във външната търговия. От външната търговия — в изкуството и т.н.

Или да вземем един съвсем конкретен пример — директорството на Народния театър в София. След като управлението на Филип Филипов доведе театъра до пълно разстройство, той бе сменен, за да последва най-произволен от театрална гледна точка директорски кадрил — само в няколко години там се смениха Славчо Васев, Мирослав Миндов, Андрей Гуляшки, генерал Гетман и днес Дико Фучеджиев. Всеки, който има елементарна представа от ръководенето на Народния театър, едва ли би могъл да постави там по-неподходящи хора, по-чужди на разбирането на театралната атмосфера. Славчо Васев изобщо не знаеше за какво беше сложен там. Гуляшки беше съвсем далече от проблемите на театъра, който по принцип не го интересуваше. Генерал Гетман бе изпратен да командва театъра със същата лекота, с която биха го назначили да командва военен парад. А Мирослав Миндов, бивайки дълги години актьор от задните редици, имаше много тесен и субективен подход към работата на театъра. Подобни неща могат да се кажат и за Дико Фучеджиев, който в цялата си предишна кариера никога не се беше интересувал от театъра. Ето че хората, които правеха тези назначения, явно и предумишлено бяха пренебрегнали спецификата на управлението на един такъв голям театър, бяха пренебрегнали интересите на изкуството и назначенията биха могли да се нарекат лекомислени. В действителност едва ли може да се говори за лекомислие. Всички тези назначения са резултат на установения вече партиен подход да се поддържат известни институти в постоянна несигурност и движение. При малко по-голяма арогантност, но със същия ефект, директори на Народния театър биха могли да бъдат било бивш директор на градската баня, било висш служител от дърводобива, било председател на ТКЗС, било командирът на парашутните войски. Резултатът от подобна „целесъобразна нецелесъобразност“ е, че и институтът, и неговите ръководители биват държани в положение на постоянна зависимост. Нито ръководителите могат да пуснат корени и изградят сериозни отношения със своя институт, нито пък институтът може да се отъждестви със своите ръководители. Никой не може да говори за Филиповски, Васевски, Гетмановски или Миндовски Народен театър, както никой не може да говори за Райновски, Левчевски или Каранфиловски „Литературен фронт“.